Но защо се бави толкова, запита се той. Вече минаваше половин час откакто дойдоха тук и канцлерът отпрати гвардейците, а Неживия му заръча да чака и влезе сам в Гробницата.
Всъщност Берилиус беше доволен, че не му се наложи да го придружи. Имаше тягостни спомени от предишните си посещения в криптата — мрачна каменна зала с нисък таван и прашен под, по който лежаха пръснати парчета от телата на Неживи, тук-там дори и цели тела, застинали неподвижно за вечни времена. Според един стар закон отпреди шестстотин години всяко такова тяло принадлежеше на короната, а за намирането му се изплащаше щедра премия. И век подир век хладните останки от някогашните всемогъщи демони прииждаха към подземията на двореца, за да останат тук, ненужни и непотърсени от никого до днес.
Стърженето на ръждясалите панти разтърси болезнено опънатите му нерви. Берилиус рязко се завъртя към вратата, вдигна фенера и видя на прага Неживия — привидно все същия, ала в същото време някак коренно променен. Сега видът му пораждаше удивително усещане — той изглеждаше тежък като планина и все пак се движеше с неуловимата лекота и пъргавина на дългозъб. Дори металната му кожа сякаш блестеше по-ярко, отколкото преди малко в килията. Иззад гърба му стърчаха върховете на две широки метални тръби, боядисани в червено. Канцлерът се запита за какво могат да служат, но веднага прогони тази мисъл. Нямаше значение за какво се е натоварил с тях — важното бе да изпълни своята част от споразумението.
— Е, бароне — в гласа на Неживия звучаха непознати досега весели нотки. — Дотук няма лъжа, няма измама. Файтроб Осемнайсети готов за мисия, както казвахме в доброто старо време. Остава да ми обясниш каква ще е мисията.
Берилиус облиза пресъхналите си устни. В последния миг го бяха налегнали непривични за него съмнения и колебания. За да отложи решението с още минута, той се изкашля и попита:
— Добре ли познаваш областта между Клавиус, Лонгомонтанус, Магинус и Тихо?
Неживия благоволи да издаде кратък, презрителен смях.
— Със сигурност по-добре от твоите кралски селенографи. Там ли ще е задачата?
Берилиус мълчаливо кимна.
Нов смях.
— Неизпълнима задача на хиляди километри от тук — спокойно изрече мекият баритон и сърцето на канцлера се сви, но Неживия вече продължаваше: — Ала не и за мен, драги бароне, не и за мен. Със сигурност искаш да намеря някого. И то час по-скоро, защото си отлагал до последно, преди да се обърнеш към мен. Прав ли съм?
— Да — неохотно призна Берилиус. — Някъде там има група бегълци, пет или шест души. Носят новородено дете. Трябва да бъдат ликвидирани на всяка цена.
— Дете… — Неживия сякаш се замисли за нещо, но металното му лице си оставаше все тъй безизразно. — Не искам да посягам на дете.
— Тогава убий другите и го донеси тук — предложи канцлерът. — Така ще изпълниш своята част от сделката.
— Е, да — тихо въздъхна Неживия. — Сделката си е сделка, не забравяй това. Когато изпълня мисията, ще имам вечен и неограничен достъп до криптата. А опиташ ли се да ме измамиш, сега имам достатъчно сила, за да срутя този дворец и да те погреба под димящите му останки.
От надигналата се в гласа му заплаха по гърба на Берилиус пробягаха студени тръпки.
— Уговорката вече е в сила — отвърна дрезгаво той. — Тръгваш ли?
— След малко. Искам за момент да се върна в килията. — Неживия бързо вдигна ръка. — Не питай защо. Приеми го като сантиментално желание да видя за сетен път мястото, където отлетяха напразно почти пет века от безсмисления ми живот. Чакай ме вън на главния двор. Не се безпокой, сам ще намеря пътя.
Десет минути по-късно, застанал на завет до голямата дворцова порта, Берилиус видя нещо, което нямаше да забрави до края на живота си. От една странична врата излезе със забързана крачка висока блестяща фигура. По средата на заснежения двор Неживия спря, застина за миг неподвижно, после се раздаде оглушително бучене, около нозете му избухна снежна вихрушка и изведнъж той се понесе с шеметна скорост към черното нощно небе.
След броени секунди изчезна от поглед.
Икономът запали последната петролна лампа и въздъхна с леко неодобрение. Сега библиотеката грееше като посред бял ден, но това си беше чисто прахосничество. Негова светлост спокойно можеше да се задоволи със светлината на пламъците в камината, или в краен случай с две-три свещи както всички нормални хора, били те благородници или не. Горивото за тия лампи се внасяше от Тера и струваше цяло състояние. Вярно, херцог Ларс Де Феро можеше да си позволи подобен разкош, но все пак…