Наследникът

— Ще желаете ли още нещо, милорд? — попита той.

— Само чаша вино, благодаря — кимна старият херцог. — Налей ми и върви да почиваш.

Но когато вратата се затвори зад иконома, той не посегна към скъпото теранско вино. Само гледаше как светлината на лампите трепти в рубинените дълбини на кристалната чаша и имаше чувството, че сам той потъва все по-надолу и по-надолу.

Ето, така умира един кралски род, помисли херцогът. В тишина и предутринен мраз. Да, това не е краят, от мъртвия дънер като млади издънки ще поникнат нови родове — Медлер, Исидорус… Но корените на благородното дърво са вече съсечени.

Вдигна очи към препълнените библиотечни лавици, из които внукът му толкова обичаше да се рови… и изведнъж непоносимата тишина на празната зала го притисна като смазваща каменна плоча. Без да обръща внимание на ревматичните болки в ставите, той припряно скочи от креслото, отвори секретния шкаф и извади отвътре кадифената калъфка с най-голямото си съкровище — безценна реликва от Древния свят, наречена арфа на душата.

На вид арфата не представляваше нищо особено. Приличаше на малко топче от полиран тъмен мрамор. Но съдържаше огромно количество музика и умееше по някакъв магически начин да избира онази мелодия, която най-точно отговаря на настроението на човека в момента.

Стиснал здраво топчето, херцогът отново се отпусна в креслото. Затвори очи и в същия миг го обгърна разтърсваща, тежка, съдбовна музика, извираща сякаш от дъното на вековете. Музика, въплътила безнадеждната борба срещу горчивата човешка участ и отчаянието от напразната гонитба на изкусителни и лъжовни химери. Сред грохота на оркестъра запяха десетки човешки гласове, вплетени в едно цяло:

O Fortuna, velut Luna statu variabilis, semper crescis aut decrescis; vita detestabilis nunc obdurat et tunc curat ludo mentis aciem, egestatem, potestatem dissolvit ut glaciem. Sors immanis et inanis, rota tu volubilis, status malus, vana salus semper dissolubilis, obumbrata et velata michi quoque niteris; nunc per ludum dorsum nudum fero tui sceleris. Sors salutis et virtutis michi nunc contraria est affectus et defectus semper in angaria. Hac in hora sine mora corde pulsum tangite; quod per sortem sternit fortem, mecum omnes plangite!

Старият херцог не разбираше нито дума от този древен език, ала въпреки това магията на арфата вливаше смисъла на песента право в съзнанието му:

О, Фортуна, като Луна ти вечно се променяш. Ту нарастваш, ту изгасваш, живота ни отнемаш. Днес поваляш, утре галиш и разума поглъщаш. Бедност крайна, власт омайна в топящ се лед превръщаш. Тъй ужасно, безучастно въртят се колелата, дебне злото, а доброто не води до отплата. В сянка скрита с воал обвита ме гониш чак до гроба, но играя и нехая за твойта дива злоба. В болест, в здраве, в чест и слава съдбата дебне в мрака, за падение, разрушение удобно време чака. В час несретен, зашеметен от звън на струни диви, всеки клетник в тях оплетен ридае с мен горчиво.

Херцог Ларс Де Феро бавно разтвори пръсти и остави топчето на масата до недокоснатата кристална чаша.

Предпочиташе тишината.

Под източния ръб на Тихо

Седма тера

Облечен в дебел вълчи кожух, с плетена вълнена шапка на главата и шал през лицето, Велд крачеше с тромава неандска походка по гладкото, леко хлъзгаво дъно на стария отводнителен тунел. Издълбан от джуджетата в древни времена, още преди столицата да се прехвърли от Тихо в Коперник, този тунел служеше за предотвратяване на наводненията при утринното топене на снеговете и проливните следобедни дъждове. В сравнение със заобиколните пътища през билото той предлагаше изкусителната възможност да се спестят дълги часове и дори тери изморително пъплене по стръмнините. Ала хората — и особено неандите — рядко поемаха подобен риск. Възпираха ги страховитите легенди за клетници, настигнати тук като в капан от внезапни пороища и загубили живота си. Говореше се, че призраците им са обречени во веки веков да бродят из мрачното подземие и да подмамват непредпазливите пътници да си подремнат за час-два — докато ги сполети същата страшна участ.