Още по-зловещи предания разказваха за други призраци — демони от милионите години безжизнено съществуване на Селена, безплътни и зажаднели да изпият и последната капчица топлина от всяка срещната жива твар.
Велд потрепери, но не от постоянния студен вятър, който го блъскаше в гърба и заплашваше да изгаси факлата в ръката му. За да не мисли за призраците, почна да си повтаря указанията на старата акушерка. Тая билка се увива по дърветата, да го запомниш добре, глупако! Има много дълго стъбло, като на къпината, или на пълзящия трън, да речем. Ще я познаеш по цветовете — цялата е покрита с тях. Приличат на гъста перушина, затуй й викат птичи пух. Ама да не вземеш да го береш тоя пух, главо проста! Хич не ми трябва, той работа не върши. Листата, листата накъсай и гледай да са повечко, че хич не й е добра работата на твоята Пипа, пък без нея не знам как ще гледа дете дръвник като теб.
Ще видят те, закани се Велд. Глава проста съм бил, а? Ще им донеса цяла торба церитреска, че и джобовете си ще натъпча, и пазвата! Тогава ще разберат кой е Велд Дългопладне.
Той опипа резервните факли, привързани на гърба му, бръкна в джоба си да провери дали огнивото още е там, намести празната торба отстрани и ускори крачка, за да стигне по-скоро края на страховития тунел.
Файтроб Осемнайсет познаваше достатъчно добре човешкия език и човешките чувства, за да знае, че би трябвало да изпитва опияняващ възторг от шеметния полет и внезапно придобитата свобода след почти пет века затвор. Но той не усещаше емоции, поне не такива, каквито ги чувстват хората. Просто вършеше онова, за което беше създаден — наричано „сърч енд дестрой“ на един древен език, който днес разбираха само шепа кабинетни учени. Реактивните турбини зад гърба му бучаха с отмерен ритъм, долу прелитаха усамотени градчета и селца, различими с просто око само по струйките дим от комините, но за очите на Файтроб топлинното им излъчване бе по-ярко от видима светлина. После равнините на Магинус останаха назад, мярнаха се назъбени планински вериги и започнаха дивите пущинаци на Пиктет, където единствен признак на живот подаваха само отделни масивни кошари, излъчващи смесената топлина на овце и пастири, и две-три стада мамути, струпани неподвижно докато отминат най-студените тери.
Вече бе минал над Капуанус, Вилхелм и Лонгомонтанус, оттам зави на изток към Магинус, където се поколеба дали да продължи в същата посока към Кювие, но веднага отхвърли идеята. Най-перспективното направление беше на юг, към Пиктет и Тихо.
Ето, че и Пиктет остана назад. В една порутена кула на западния му склон Файтроб засече топлинен източник. Намали оборотите на турбините и фокусира сензорите си, но след секунда разбра с разочарование, че в руините има само един човек и животно, навярно кон.
Тогава насочи поглед към стръмнините на Тихо и изведнъж ги видя. Шест малки топлинни точици пъплеха бавно по голата урва. По-горе, на около километър от тях, из боровата гора се движеше още някой, но той със сигурност нямаше нищо общо с групата. Целта на акцията бе там, на открития каменист склон. Мисията щеше да бъде изпълнена. Сърч енд дестрой.
И при вида на жертвите в него се надигна нещо, което не би могло да се нарече удоволствие или радост, но все пак бе заложено преди осемнайсет века от отдавна изтлелите създатели на Файтроб Осемнайсет.
Виждайки кралицата да се задава по коридора, гвардеецът пред вратата се изпъна мирно и прихвана копието за почест. Филомена понечи да му направи знак да застане свободно, но се въздържа навреме. Дребните хорица трябваше да си знаят мястото и да тачат висшестоящите — допуснеше ли се и най-малка пукнатина в този извечен ред, тя неминуемо се превръщаше в широко разтворена порта към хаоса и анархията.
Минавайки нарочно тъй близо до него, че полата й да го бръсне през краката, тя стрелна гвардееца с недоволен поглед, отвори вратата и прекрачи в сумрачната спалня. Вътре беше топло — прекалено топло, отбеляза с леко раздразнение кралицата, а това не бе редно, престолонаследникът трябваше да се закалява от малък.