Двете бавачки скочиха на крака и се втурнаха да посрещнат кралицата, но тя раздразнено им махна да се отдръпнат. Пристъпи към простичкото дървено легло, където спеше едногодишният й син, наведе глава и се вгледа в лицето му — все още пухкаво, неоформено, но подсказващо, че някой ден детето ще наследи орловия профил на сицилианския си дядо.
И в този момент я застигна видение.
Като малка бе виждала руините на Колизеума в Рим, но сега ги зърна въздигнати в първозданното им величие и изпълнени чак догоре с несметно човешко множество. Насред обширната пясъчна арена се издигаше огромна трибуна, украсена със знамена, хоругви и позлатени колони. В подножието й стояха достолепни сановници и генерали, облечени в пурпур и злато, ала горе имаше само един човек — крал Ламборгин. Застинал в непоклатимата неподвижност на каменна статуя, той издигаше към небето ръка за поздрав, а изпадналата в екстаз многохилядна тълпа ревеше единогласно като някакъв чудовищен звяр: Хаааа Ламборг! Хаааа Ламборг! Хаааа Ламборг! Именно така чуваше името му Филомена, макар че мразеше да го съкращават.
Кралицата изтръпна.
— Ти ще бъдеш хегемон, сине мой — прошепна тя, привела устни до самото ухо на спящото дете. — Най-великият хегемон в историята, владетел на Селена и Тера, дясна ръка на Магед. Кълна се!
В сетните мигове от живота си Аграм горчиво се обвиняваше, че е вървял последен в колоната, носейки бебето. Но и за двете неща имаше логично обяснение. Вървеше последен, защото знаеше, че заплахата трябва да ги догони изотзад — просто нямаше откъде другаде да дойде. А носеше бебето, защото Мириам бе грохнала от умора и със сетни сили се влачеше нагоре по дълбокото каменистото дере, изровено от утринните пороища. Точно това дере обаче обнадеждаваше стария неанд. То подсказваше, че тунелът вече е съвсем близо. Достигнеха ли го, след час-два щяха да бъдат в Тихо и да започнат слизането към централното езеро.
Нещо тъмно се мярна горе, в края на скалистия улей. Аграм спря, прихвана бебето с лява ръка и избърса с дясната просълзените си от студ очи. Не, не се лъжеше! Това бе отворът на тунела!
И в този миг отпред като изпод земята изникна висока сребриста фигура, сияеща меко под синкавите лъчи на Тера.
Изтощените хора дори не осъзнаха какво става. В нощната тишина отекна рязко пращене, сякаш болник се изкашля дрезгаво на пет пъти, бляскав лъч проряза сенките и петимата от колоната рухнаха сгърчени сред снега и едрите заоблени камъни по дъното на оврага.
Аграм застина. Не от страх или изненада, а с пресметливата неподвижност на опитен телохранител. Мозъкът му работеше хладно и точно. Детето трябваше да се спаси на всяка цена. Бягството назад бе изключено. Катеренето по стръмните склонове на дерето — безнадеждно. Оставаше само пътят напред, където го чакаше… Авитус, осъзна старият неанд и при това име по цялото му тяло плъзна вълна на отчаяно прималяване. Авитус Неживия, легендарният демон от Древния свят, който преди пет века бе обърнал в бягство армията на Железния крал.
Притиснал детето към гърдите си, Аграм бавно направи крачка напред. После още една. Нарочно бе стегнал мускули, така че цялото му тяло да се тресе. Ти се страхуваш, заповяда си той. От теб се излъчва див ужас, изпаднал си в паника като животно в капан. Това трябва да вижда Неживия.
— Какво искаш? — попита той, заставяйки гласа си да прозвучи тънко и пресекливо.
Неживия поклати глава с изненадващо човешки жест.
— Дай ми детето — меко изрече той. — Дай го и ще те оставя жив. Уморих се от убийства, старче. Две хиляди години убийства на хора и неанди, на дребния народ и дори на свои, за да открадна от тях части за грохналото си тяло. Искам поне веднъж някой да каже, че ме е срещнал и е останал жив.
Аграм направи още една крачка.
По всичко личеше, че се колебае, разкъсван между дълга и страха.
— Вземи го — промълви горчиво той и с лявата си ръка протегна напред кожения вързоп.
Неживия посегна да вземе детето.
— Хаааааарг! — изкрещя Аграм с цялата мощ на дробовете си, както го бяха учили още като зелен новобранец в бойната школа на клеомедските майстори.