И времето сякаш спря. Сред застиналите му дълбини старият неанд се завърна в дните на младост и сила, когато по много тери наред повтаряше всяко движение от ню-тай-чи, превръщайки го в част от самата си същност. То бе върховен танц, извличащ всяка капка енергия от тялото, за да постигне мълниеносна бързина и целенасоченост. Отскок надясно. Приземяване на десния крак. Прегъване в кръста. Замах с левия крак нагоре, все по-нагоре, за да се извърти цялото тяло. Полет наляво, премятане, дясната ръка зад гърба напипва дръжката на секирата и секирата вече цепи въздуха, устремена към главата на Неживия.
Пукот.
Пукот.
Пукот.
Пукот.
Вината не беше на Файтроб. Атаката наистина го изненада, доколкото бе възможно за същество като него. Но един Файтроб е готов дори за непредвидимото. Неживото му съзнание оцени ситуацията за част от секундата и взе най-точното решение.
Първият изстрел повали противника.
Вторият изстрел разцепи острието на летящата секира преди да бе изминала и половината разстояние.
Третият и четвъртият улучиха двете половинки.
Но Файтроб не можеше да знае, че срещу него е хвърлено старинно и скъпоценно оръжие — боен топор с връх от маскон. Нищо освен слънчевите топилни на джуджетата не бе в състояние да разруши този свръхтвърд метал. И свързани от тънката масконова нишка, двете половинки продължиха напред, променяйки посоката на полета съвсем не така, както бе предвидил Файтроб.
Той бе реагирал светкавично. Бе улучил половинките на топора. Ала нямаше време за пети изстрел и масконовата нишка, понесена от инерцията на двете тежки метални парчета, се вряза в шията му.
Нещо изсъска, изпращя и Файтроб се свлече сред камъните удивително меко, сякаш в смъртта се бе превърнал в жива твар, каквато не беше.
Покой, успя да помисли гаснещото му съзнание. Най-сетне покой…
Велд подтичваше по надолнището и в бързината си от време на време се подхлъзваше по заледените места. Претъпканата торба успокоително го потупваше по хълбока и този допир го изпълваше с гордост. Глава проста, а? Да, драги ми старчоци, ама тая глава проста ще спаси живота на Пипа! Главата на Велд Дългопладне, ваш драгоценен зет и гордост на хана „При Железния крал“!
Ала към сладостта на този триумф, изпитван за пръв път в живота му, като лъжичка катран в делва с мед се добавяше мисълта, че тепърва ще трябва отново да измине целия път по тунела до вътрешния склон. И то час по-скоро — да не дава Черния да го застигне вътре топенето на снеговете, а то ставаше стремително, щом слънцето се надигнеше над хоризонта. Ами призраците? Това, че на идване не го нападнаха, не оначаваше нищо. Може би се бяха подиграли с него, оставяйки самотния пътник да повярва в сигурността си, за да му вдъхнат още по-голям ужас, когато най-сетне връхлетят да изпият топлата му кръв.
Представяше си ги — безплътни като мъглите на осмата тера, или пък железни и размахващи мълнии като древните Авитуси, способни с един удар да смажат цяла армия. Представяше си ги тъй ясно, че когато наистина видя Неживия, за миг се стъписа не толкова от страх, колкото от разкъсването на естествения ред на нещата: виденията не можеха да се материализират, не можеха да се появяват пред теб просто така.
И все пак древният демон лежеше възнак долу в оврага под отвора на тунела — блестящ, неподвижен, изпънат в цял ръст. Наоколо му се валяха шест сгърчени трупа в дебели кожени дрехи. Кръв не се виждаше и Велд с тръпка на ужас си помисли, че Авитусът е изпил живота им. Но тогава защо не помръдваше? Дали не се преструваше, дали не дебнеше нова жертва?
— Бббббб…
Глухият звук се разнесе из нощната тишина тъй ненадейно, че Велд подскочи. Той стрелна очи настрани и видя, че едно от телата помръдва.
— Бббб… братко…
Говорът беше тих, задавен и хъхрещ, но несъмнено неандски. Силата на племенната солидарност, вкоренена дълбоко в душата на всеки неанд, надделя над страха и Велд без да мисли започна да слиза по стръмния склон на дерето. Мина край една от жертвите и зърна за миг смуглото лице на човешка жена, отправило невиждащ поглед към звездния небосвод. Сърцето му се сви и той бързо извърна глава. След още няколко крачки спря до ранения и видя първата кръв, размесена с ледените висулки по буйната му брада.
Старият неанд лежеше по гръб и дишаше задавено, с влажно хриптене, притискайки към гърдите си голям кожен вързоп, като че се надяваше да му предаде още мъничко от своята топлина, преди да издъхне.