— Братко… — избъбри с усилие той. — Чуй ме… в името на Железния крал…
Макар да изповядваха Черния път, неандите се прекланяха единствено пред паметта на Железния крал — онзи велик благодетел, който преди пет века бе дал равноправие на всички селенски народи. Никога не злоупотребяваха с името му, както правеха например с Черния, затова чувайки тези думи, Велд разбра, че става дума за нещо съдбовно.
Умиращият повдигна вързопа към него.
— Това дете… това дете трябва да бъде спасено на всяка цена… Чуй, братко, ще ти разкрия… една велика тайна… То… то е детето от пророчеството… носителят на бокала с рубин… Спаси го… спаси…
От гърлото на стария неанд излетя задавено хъркане, бликна немощна струйка кръв и главата му се отпусна на заснежените камъни.
Беше мъртъв.
Паниката замъгли разсъдъка на Велд. Не знаеше какво се е случило тук, не знаеше чие е това дете и как може да бъде предреченият потомък на Железния крал. Тия неща просто надхвърляха способностите на скромния му неандски разум. Но както се случва понякога, тялото му пое инициативата в свои ръце. Грабна вързопа, драсна две пресечени черти във въздуха над покойника, както се полагаше според Черния път — нямаше откъде да знае, че Аграм изповядва друга религия — и препъвайки се забърза нагоре към тунела.
Ала едва бе направил няколко крачки, когато нещо привлече погледа му. Край тялото на Неживия лежеше боен топор с разцепено на две острие. Тънка черна нишка свързваше двете парчета и щом я видя, Велд веднага разбра какво е. Преди години бе слушал как един подпийнал пътник се опитва напразно да го опише: „Ами то… няма думи да се разкаже. Черна светлина… Представи си нажежено желязо, обгърнато в червено сияние. Цялото е огнена светлина, нали така? Е, онова пък е черно. Черно като безтерна нощ, и все пак свети.“
Сега го видя с очите си. Нишката наистина излъчваше черна светлина и наистина нямаше други думи, за да се опише. Маскон! Най-твърдият и най-скъпоценният метал на света! Тази секира струваше повече от целия хан, може би дори повече от цялото село!
Изтръпнал от ужас, Велд се върна до Авитуса, с треперещи ръце пъхна топора в торбата и отчаяно побягна нагоре, колкото се може по-далече от това прокълнато място.
Неживия не се завърна. Не пристигнаха никакви вести за детето и изчезналата принцеса. Години наред след това загадката на изчезването на Файтроб тормозеше Берилиус. В най-неочаквани моменти тя го бодваше като досадно трънче в петата и той отново и отново си задаваше все същия мъчителен въпрос: Защо? Защо ме измами? Сделката беше ясна. Какво е спечелил?
Струваше му се, че успее ли да намери отговора, ще проумее нещо безкрайно важно, ще овладее нов ключ към управлението на човешките души и ще стане още по-силен.
Но разбира се, той никога не узна какво се е случило на западния склон на Тихо.
Едва след шест селенски дни — почти половин година по-късно — оцелелият Седрик се добра до Капела, за да разкаже, че всички са мъртви. Беше пребродил надлъж и нашир западния склон на Тихо, но не откри никаква следа от бегълците, освен обезобразения труп на Аграм, отмъкнат от пороищата чак долу в подножието на планината.
И тогава в яростната си скръб Грималда Де Феро извърши нещо, с което впоследствие не се гордееше. Прониза с поглед изтощения скиталец и хладно попита:
— А ти защо си жив?
Бе късна вечер и наближаваха лютите нощни студове, но няколко часа след разговора Седрик напусна замъка Капела само с дрехите на гърба си.
Повече никой не го видя.
Четири години по-късно малкият Ланс за пръв път попита:
— Татко, защо не приличам на вас? Нали съм ви син.
Въпреки че отдавна бе очаквал този въпрос и знаеше какво да каже, Велд се поколеба, преди да отговори:
— Чуй, момчето ми. Истинските ти родители загинаха от лавина когато ти беше още пеленаче. Ние те взехме в дома си, обичаме те и сега си наш син.
Детето се позамисли, после кимна, хвана Велд за ръката и като го погледна отдолу нагоре, потвърди деловито, сякаш смяташе въпроса за уреден:
— Да, сега съм ваш син. А Айдо ми е брат, нали? — И неуморното му любопитство веднага се прехвърли към нов въпрос. — Ами защо на него второто му име е Птичипух, а моето Седмотер?
Доволен, че се е разминал с деликатната тема, Велд седна, сложи Ланс на коленете си и започна да обяснява: