От всички в двореца Линда най-много обичаше персоналния си иконом Хугберт. Вярно, жените от кухнята заемаха много високо място в класацията на личните й симпатии — най-вече заради вкусотиите, с които редовно я изненадваха край бумтящата печка — но с конярите, гвардейците, сигналистите и писарите беше далеч по-интересно да се общува. От тях можеше да се узнаят какви ли не полезни неща — например как може на пазара дръглив кон да се представи за охранен (подробностите определено не бяха предназначени за ушите на малка принцеса, но конярите открай време са си цапнати в устата). И още: как се „щипят“ зарове и защо не бива човек да се хваща на играта „тука има, тука нема“. Или пък как да пушиш лула на пост, без да те хване началството. Страшно интересно беше и да седиш горе в кулата при сигналистите, откъдето през далекогледа се виждаха моретата във всички посоки — от Залива на жегите на изток и Морето на знанието на юг, та до Океана на бурите на запад. Само на север Карпатските планини закриваха необятното Море на дъждовете. Но пък ако се вгледаш по-внимателно, на юг можеш да различиш пристанището Фра Мауро, от което носеше името си кралският род. Там, в онзи вълнуващ многохиляден град, беше магическата Месинска порта, водеща към тайнствената Тера — източник на безброй богатства и чудеса.
Тъкмо сигналистите научиха малката принцеса да чете и пише още преди да навърши пет години. Бяха взели много присърце тази задача, защото иначе нямаше как да я запознаят с азбуката на Свети Морз — а те безкрайно се гордееха с легендарния създател на тяхната изключителна професия, без която не би могла да съществува човешката цивилизация. Вярно, около името често се водеха спорове — привържениците на Черния път твърдяха, че е Хегемон Морз, а се намираха дори еретици говорещи за сигналните светлини на някой си Свети Елм, упоменаван в древни ръкописи. Но в едно всички бяха единодушни: само благодарение на тяхната каста известията можеха да прелитат от кула до кула, от манастир или военна крепост до следвата сигнална станция, тъй че за броени часове да стигнат от единия до другия край на Селена.
Всичко това бе вълнуващо и интересно, ала Хугберт… е, Хугберт си беше Хугберт, несравним и единствен в целия свят. Дребен, сръчен и на вид достолепно сдържан, този северняк от далечното хладно крайбрежие на Маре Фригорис не можеше да се мери с школовката на прославените терански икономи, но пък нямаше равен в тънките шеги, които пускаше с невъзмутим вид и от които човек се превиваше от смях, колчем си ги припомняше. Беше всеотдайно предан на малката си господарка, прикриваше безбройните й пакости и сам участваше в невъобразими съзаклятия — например тайно да я отведе да пият бира в „Джудже на фенера“. Разбира се, бирата пиеше той, а Ермелинда само топваше пръстче в пяната, облизваше го и сбръчкваше личице: „Ух, че горчииии!“. Впрочем това не й пречеше да подновява дегустацията при всеки удобен случай. Но иначе, както подобава на една млада дама, се задоволяваше с чаша сироп от меден бор.
Не ще и дума, слуховете за недостойното поведение на принцесата редовно стигаха до майка й, но кралицата ги приемаше с учудваща търпимост. Оставете я, казваше Филомена, когато беше в добро настроение. Тя е момиче, семе пердуто — изгубено семе. Пък и е още дете, нека щурее докато може. Тепърва ще има да узнае каква е горчивата женска участ.
А след раждането на принц Ламборгин и последвалата го не подир дълго смърт на краля, Филомена съвсем престана да обръща внимание на дъщеря си. Чисто формално разпитваше как вървят уроците по танци, езда, музика и добри обноски, но рядко идваше да навести момиченцето, което от своя страна бе напълно доволно от това състояние на нещата.
Наричаха я още Чучулигата.
От цялото дълго селенско денонощие Ермелинда най-много обичаше времето между осмата и деветата тера, когато слънцето изгряваше над Залива на жегите — въпреки името си цял покрит с лед подир мразовитата нощ — и столицата изведнъж оживяваше. Градската стража се втурваше да разчиства задръстените от ледени блокове шлюзове на каналите, търговците сваляха кепенците на дюкяните си, снеговете се топяха като по вълшебство, навсякъде се стичаше мътна вода и улиците заприличваха на реки, тъй че най-храбрите минувачи трябваше да газят по тях с високи ботуши.
А в двореца започваше великото ежедневно преселение от нощните към дневните покои. Слугите трескаво търчаха да бършат прах, да изнасят мебели от подземията, да проверяват какви щети са нанесли студовете и влагата, с две думи да подготвят за живот помещенията, останали празни цели петнайсет тери. Естествено, Господарката на Коперник за нищо на света не би пропуснала такава великолепна възможност да вложи в дела цялата си кипяща енергия. Тя се втурваше сред забързаната прислуга и огласяше коридорите със звънки команди, съвети и коментари, които само още повече увеличаваха суматохата. После изтичваше навън да види как се справят градинарите с подготовката на цветните лехи, които трябваше да се засаждат много изкусно и пресметливо с ралични сортове цветя, за да цъфтят през целия ден — дори през обедните горещници, когато хората пак се оттегляха под земята, но само за малко.