— Колко много титли за едно дребосъче — промърмори насмешливо великанът. — Е, добре, редно е да се представя и аз. Файтроб Осемнайсет, на твоите услуги.
— Фа… Файтроб — повтори тя със запъване непознатото име. — А защо са те затворили? Да не би да си великан, който яде малки деца?
— Не, драга ми принцесо. Дори и да исках, не бих могъл да ям малки деца. Не ми понасят на храносмилането. Затвориха ме защото се бояха от мен.
— И как те вкараха тук? Няма начин да си минал през дупката.
— Забавно, нали? — гласът на Файтроб наистина звучеше развеселено. — Устроиха ми капан. Бяха издълбали в тавана на тунела широка ниша, а в нея бе закрепен този каменен блок, през който ти се провря преди малко. Подмамиха ме насам с обещанието за нещо, на което много държах, а когато стигнах дотук, събориха камъка зад мен. Виждаш ли колко лесно се ловят великани? От тогава съм тук — цели петстотин години.
Линда зяпна. Беше потресена. Не осъзнаваше какво са петстотин години, но смътно усещаше, че са страшно много време.
— Ама наистина нищо лошо ли не си направил? — попита недоверчиво тя.
— Трудно е да се каже — призна странното същество. — Зависи от гледната точка. Но със сигурност не бях сторил нищо лошо на Барлемин Фра Мауро. Напротив, помогнах му в сраженията срещу Железния крал.
Ермелинда сбръчка чело, опитвайки да си припомни малкото, което бе чувала за Железния крал. В двореца рядко се споменаваше името му.
— Той е бил лош, нали?
— Не бих казал… — възрази замислено Файтроб. — Не по-лош от всички владетели. В някои отношения дори по-добър. Жесток — да. Но искаше щастие за народа си и почти успя да го постигне.
— А тогава ти защо се би с него?
И в този момент се случи нещо необикновено. Въздухът пред великана засия и в светлината се появи изящна рисунка на мъж с високо избръснато чело и сплетена на тила коса. Беше облечен в широки панталони и халат, пристегнат с платнен колан, от който стърчаха два меча — единият много дълъг, другият по-къс. Гледаше страшно изпод навъсените си рошави вежди, сякаш готов незабавно да се нахвърли върху невидим враг.
Гласът на Файтроб стана още по-мек и напевен.
— Много-много отдавна, драга моя принцесо, в една древна теранска държава имало безумно храбри бойци, наричани самураи. Те били верни до смърт на своя владетел и без колебание загивали в името на честта.
Линда въздъхна доволно. Точно такива приказки обичаше — за доблестни рицари и стари времена.
— Ала съдбата не винаги била благосклонна към тях — продължаваше великанът. — Случвало се тъй, че владетелят им загивал, или поради някакво провинение бивали прогонени от двореца му. Такъв самурай се превръщал в ронин — боец без господар и без кауза, предлагащ услугите си на всеки, който пожелае да го наеме. Тъжна участ, но какво да се прави, животът понякога е несправедлив… Точно тъй стана с мен и моите събратя. Някога, още преди Армагедон, ние бяхме бойци и верни слуги на хората. Ала Великото сражение отпрати завинаги в миналото ония времена на величие и за нас вече нямаше друг път, освен пътя на ронина. Един по един загивахме и може би аз съм последният Файтроб. През времената на Хаоса се сражавах за кого ли не, докато един ден ме нае коварният Барлемин. С черна подлост ми се отплати той за вярната служба и от тогава съм в тази тясна килия. Цели пет века, скъпо момиче, цели пет века…
Ермелинда опита да си представи какво е да стоиш затворен на едно място толкова дълго време, но това надхвърляше възможностите на нейното въображение. Във всеки случай явно бе много по-лошо, отколкото да те карат да спиш, когато притихналият нощен дворец те примамва за поредната изследователска експедиция.
— Не е честно! — възмутено тропна тя с крак. — Ще заповядам веднага да те освободят!
— Не вярвам да те послушат — възрази печално великанът. — Хората се страхуват от мен. Само ще ти забранят да идваш тук, а е тъй хубаво да поговоря с някого след толкова много години в самота. За едно те моля: идвай и друг път да разведриш малко дните на един беден ронин.
Сърцето на Линда се сви от жалост, и в същото време я обзе въодушевление. Това наистина бе като в приказките.
— Не! — възкликна тя. — Ти не си ронин! Ти си моят верен самурай и ако ми се закълнеш във вярност, аз ще те освободя, каквото и да ми струва!
В тясната килия, озарявана само от жълтия лъч на фенерчето, настана дълга, тежка тишина. Когато великанът заговори отново, гласът му бе бавен и тържествен.