В главата му напъваше тъпата, пулсираща болка на спомени, търсещи път към съзнанието. За да я пропъди, той откъсна очи от хамаците и огледа стените на тесния кубрик. В задния край имаше една голяма врата — вероятно към товарния трюм. Отпред вратите бяха три, по-малки. Финеган свали фенера от куката, отвори дясната врата и прекрачи в тесен камбуз, където витаеше миризма на пържен лук и гранясала мазнина. На лавиците по стената над малката желязна печка имаше груби глинени шишета, гърненца и торбички с подправки. Върху едно от шишетата зърна криво надраскан надпис: ελαιόλαδο. Зехтин, преведе автоматично съзнанието му и той разсеяно се запита откъде ли разбира този език. Но това не бе важно в момента. Финеган отпуши шишето, изсипа върху дланта си малко зехтин и потръпвайки от хладния допир, намаза изгорелите места, докъдето можеше да стигне. Болката поотслабна.
Върна се в кубрика и на третата крачка примижа раздразнено, защото босият му крак бе настъпил нещо заоблено и твърдо. Наведе очи. Беше едра перла колкото гроздово зърно. Наоколо се валяха още няколко, заедно с нелепите за този вехт кораб златни песъчинки. И докато ги гледаше, напевен старчески глас произнесе в главата му: „Вие ще можете да имате колкото си искате злато и скъпоценности. Ала там чака далеч по-велико богатство…“
Зад средната врата почваше тясно коридорче, водещо към пространството под носа. Той погледна натам, позамисли се и поклати глава. После отвори лявата врата, вдигна фенера над главата си и пристъпи напред.
Озова се в малка каюта с нисък таван, обзаведена съвсем оскъдно — тясна койка с неизменния моряшки сандък под нея, стол, писалище и два шкафа. На стената над писалището висяха секстант и лъскав месингов далекоглед, а до тях икона на Свети Николай, покровителя на моряците. С няколко бавни стъпки Финеган прекоси каютата, седна на въртящия се стол пред писалището и вдигна плота. В чекмеджето отдолу лежеше дебела книга с протрита кожена подвързия, върху която едва се разчитаха златните някога, а сега позеленели букви:
Същия надпис имаше на титулната страница, а отдолу бе добавено: „Капитан Йоргос Василиадис“.
Финеган бавно прелисти пожълтелите страници. Записките по тях не приличаха на типичния строг и лаконичен текст от корабен дневник. Явно капитан Василиадис бе имал склонността да вписва какво му се е случило, независимо дали има отношение към корабоплаването или не. Почеркът беше едър, разкривен и неравен, а некачественото мастило от шикалки и ръжда бе оставило петна на много места.
… Спряхме на Санторин за прясна вода. Натоварихме и две бали сюнгери първо качество. Междувременно тоя лентяй Нико пак се ската да плува с делфините в залива Армени. Нямаше го чак до вечерта и се наложи да отложим отплаването за следващия ден. Скарах му се здравата, но той както винаги мига невинно и обещава повече да не прави така. Какво да го правя, брат ми е…
… В Александрия продадохме изгодно десетте бъчви зехтин от Крит. Закупихме подправки — чер пипер, канела, карамфил и шафран. На пазара обаче царува тревожно настроение. Носят се слухове, че Великата пирамида се тресе по-силно от обичайното. Хората трескаво купуват трайни продукти — брашно, ориз, солена риба, сушени плодове. Абдул тайно продаде пастърмата, която носехме за собствена консумация. Изгоних го, няма да търпя мошеници на борда…
С леко раздразнение Финеган забеляза, че пръстите му оставят мазни отпечатъци по страниците. Той избърса длани в крачолите на панталона си и продължи да прелиства напосоки.
… При портата в Месина цените на тютюна и кафето са баснословни. Нищо чудно, оттам ги изнасят направо за Селена. Би било чудесно и ние да се захванем с износ, но подкупите за получаване на лиценз са убийствени…
… Тази вечер, докато плавахме край Фамагуста, отец Амвросиас заговори за Правия път — ίσιο δρόμο. Казах му, че това е само легенда, но той се закле, че е истина и обеща да ми покаже доказателства. Финеган го подкрепи. И двамата твърдо вярват в Правия път…
Сякаш невидим чук блъсна Финеган право в челото. Той не усети как е скочил от стола, просто изведнъж откри, че стои на крака, подпрял длани върху писалището от двете страни на дневника. В главата му кънтяха две думи: Правият път… Правият път… Правият път…
Сега знаеше къде се намира.
Извън света.
На Правия път, предсказан от Свети Джон Оксенфордски. На онзи мистичен път, свързващ грешната Тера с късче от рая. Там, където не бива да пристъпва простосмъртен човек.