Херцогът се разсмя от сърце.
— Мило момиче, всеки достоен владетел би бил щастлив да чуе подобни думи. Не се притеснявай, сега ще уредим нещата.
Той стана, отвори вратата и махна с ръка.
— Ела, Радион. Крайно време е да преразгледаме фамилната ви клетва.
В горичката бе натегнала тишината на предиобедния зной. Уморени от паша, козите дремеха в зелената сянка на дърветата и по гърбовете им сегиз-тогиз потрепваха слънчеви лъчи, успели да си пробият път през листака. Откъм поляната долиташе бръмченето на пчели, бързащи да съберат мед от маковите ниви. Този мед се ценеше високо на пазара, изнасяха го чак за Тера, където по някакви неизвестни причини забраняваха отглеждането на мак.
Облегнат на стената на колибката горе в клоните, Ланс също дремеше, отпъждайки от време на време някоя досадна муха. Отдавна бе изял каквото си носеше и почваше да го мъчи глад, но скоро Айдо щеше да му донесе храна. Заедно щяха да останат при козите още една тера, а после да ги приберат и да отидат на обедното училище в местния манастир.
Внезапно той наостри уши. През тихия шум на листата бе дочул далечния звук на гласове. Надигна се изпълзя на клона отвън и завъртя глава насам-натам. Да, нямаше съмнение. От гората долитаха крясъци. Детски крясъци, изпълнени с дивата, злобна радост на глутница, догонваща плячката си. Все още бяха твърде далече, за да различи отделните думи, но знаеше много добре какво викат: „Троглодит! Троглодит!“
Сърцето му се сви. Той впи пръсти в грапавата кора, сръчно се плъзна надолу по дънера и без колебание побягна натам, откъдето идваха гласовете. Гъстите храсталаци преграждаха пътя му, вейките им го шибаха през лицето, оставяйки кървави драскотини, но Ланс не им обръщаше внимание. Брат му се нуждаеше от помощ и трябваше да стигне до него час по-скоро.
Половин километър по-нататък гората започна да се разрежда. Напред просветля и задъханото момче изскочи на стария, буренясал път. Виковете отекваха все по-близо. Ланс спря и се ослуша. Вече чуваше тропот и пращене на сухи клони някъде на стотина метра отляво. Втурна се в тази посока и още след първите десетина крачки видя Айдо да изхвръква измежду дърветата. Бягаше с приведена глава, притиснал с две ръце към гърдите си вързопчето с храна, обвито в стара кърпа на едри червени и бели квадрати. Тоя глупчо дори не се беше сетил да го захвърли! Седем-осем човешки хлапета го гонеха по петите, но когато зърнаха Ланс, те неволно забавиха крачка и дистанцията взе да нараства. Все още пазеха неприятни спомени от последната си среща с него.
Сетне всичко стана много бързо. Една ръка се отметна назад, един камък полетя във въздуха и с ужасяващ глух пукот отхвръкна от тила на беглеца. Айдо направи още две крачки и се просна на пътя по очи.
Хлапетата застинаха със зяпнали уста в покрайнините на гората. Стояха така една-две секунди, после като по сигнал се врътнаха и изчезнаха между дърветата.
— Айдо-о-о-о! — диво изкрещя Ланс и сам не разбра как се озова до брат си. Просто преди миг беше на петдесет метра от него, сетне разстоянието изчезна.
Побутна го — отначало лекичко, след това по-силно и накрая го разтръска отчаяно. Никакъв резултат. Айдо лежеше отпуснат, с полузатворени клепачи, между които се виждаше бялото на очите, а през рошавата коса по тила му се стичаше струйка тъмна кръв.
Мисълта на Ланс отказваше да работи. Не чувстваше в главата си нищо, освен празнота и някакъв тих звън като бръмчене на прегладнял комар. Без да знае защо, той вдигна вързопчето и тъпо започна да го тика в протегнатите напред ръце на Айдо, сякаш с този безсмислен жест можеше да го съживи. Към тихия звън в главата му се примеси бученето на кръвта, подгонена по вените от страстното желание да направи нещо — и пълната неспособност да стори каквото и да било.
— Помощ! — извика той.
Гласът излетя дрезгав и немощен от пресъхналото му гърло. Ланс отметна назад рамене, пое си дълбоко дъх и изрева отново, влагайки във вика цялата сила на отчаянието си:
— Помогнете-е-е-е!
Светът се разтърси.
За миг го обгърна невъобразимо и страховито видение. Гората изчезна, останаха само голи чукари, обсипани със сивкав пясък под черно небе, сред което грееше свирепо, ослепително слънце. Скалите хвърляха непрогледни мастилени сенки, нищо не трепваше в този мъртъв пейзаж и дори от пътя нямаше и следа. Ланс стоеше сам сред един враждебен свят непознаващ нито живота, нито смъртта, и когато отвори уста да си поеме дъх, стана точно обратното — въздухът излетя докрай от дробовете му с пронизително свистене. Обгърна го леден студ, пронизващ до мозъка на костите.