Навярно би загинал за броени секунди, ала видението не трая толкова. Бурен вятър духна насреща му, пътят отново се появи и иззад завоя се раздаде бърз конски тропот. Вихърът отмина, полегналите крайпътни треви пак се надигнаха и пред момчето изскочиха в галоп двама конници.
И двамата бяха високи и снажни, и двамата яздеха буйни дневни жребци, несъмнено теранска порода, но с това приликите между тях се изчерпваха. Във всичко останало се различаваха като деня и нощта.
Единият изглеждаше стар, но изпълнен със сила; дълга бяла коса и бяла брада обрамчваха загорялото му лице, прорязано от дълбоки бръчки, сред което грееха две ясносини очи. Полите на дългата му снежнобяла дреха, препасана с парче обикновено въже, се спускаха по хълбоците на белия жребец. С дясната си ръка държеше юздите, в лявата стискаше простичък жезъл, или може би обикновена тояга със заоблен чепат връх.
Другият имаше строго, костеливо лице с пронизващи черни очи, остър нос и черна козя брадичка. Носеше черна широкопола шапка, черен кожен костюм и високи черни ботуши със златни шпори, готови всеки момент да се впият в хълбоците на черния му кон.
Ланс отвори уста да извика за помощ, но стегнатото му гърло не издаде нито звук, затова той просто се хвърли с разперени ръце право срещу ездачите.
Прегазването му изглеждаше неминуемо. Но в последния миг добре обучените коне забиха копита в земята и спряха като заковани само на педя от момчето. Полюшвайки се в седлата, двамата конници сведоха глави и погледнаха надолу — Белият с добродушно любопитство, Черният с леко раздразнение и досада.
— Какво искаш, момче? — попита Белият конник.
— Помогнете — изпъшка задавено Ланс и посочи назад, без да се обръща. — Брат ми…
Белият конник поклати глава.
— Съжалявам, момче. Вече нищо не можем да сторим за него.
Очите му преливаха от жалост и състрадание, но към тези чувства се примесваше твърд, непоколебим отказ. Нямаше начин да го разубеди, разбра Ланс и в отчаянието си завъртя поглед към Черния конник.
— И ти ли не можеш?
Думите сякаш жегнаха конника, защото той рязко вирна глава и процеди високомерно:
— Не е твоя работа какво мога и какво не мога, хлапе. Въпросът е дали искам.
Сред кипящия водовъртеж от несвързани мисли и чувства в главата на Ланс избухна като гръмотевица една дума: Слабост! Противникът имаше слабо място! И без да разсъждава, също като в бой срещу човешките хлапета от близкото село, той машинално нанесе удара:
— Ами поискай тогава! Или те е страх?
Ослепително белите зъби на Черния конник се оголиха в хищна гримаса — незнайно дали на насмешка, или на ярост. Той впи тъмен поглед в очите на момчето и бавно отвърна:
— Не насилвай късмета си, Ланс Седмотер… или може би трябва да кажа Ланс Де Феро? Много дързост има в теб и някой ден тя ще ти струва скъпо.
— Не ми пука — отсече момчето. — Можеш ли да помогнеш на Айдо, или не ти е по силите?
Пръстите на Черния конник се стегнаха около юздите тъй здраво, че кокалчетата им побеляха. Той дълбоко си пое дъх, помълча една-две секунди, после очите му се присвиха и в тях припламна сдържано-пресметливият интерес на хазартен играч.
— Да речем, че мога. Но услугите ми не са безплатни, хлапе. Какво ще ми предложиш в замяна?
Ланс мълчеше. Напрегнато търсеше какво да каже, но не намираше отговор. Изведнъж го обзе необяснимото усещане, че всички тук са като марионетки в кукления театър на бродещия фокусник, който бе отседнал в хана им преди няколко дни. Че някаква невидима и могъща сила вече е определила какво да извърши и каже всеки от тях.
Сякаш по своя собствена воля, без участие на разума, дясната му ръка повдигна нагоре шареното вързопче.
— Ето, това — проговориха устните му.
В настаналата смаяна тишина се раздаде смехът на Белия конник.
— Е, добре се нареди! Сам си изпроси приношение. Как ще откажеш сега?
Свирепата гримаса отново се мярна по лицето на Черния конник и веднага изчезна.
— Приношение не се отказва — отвърна той, произнасяйки всяка дума бавно и отчетливо. — Но приносителят сам си поема риска. Добре, хлапе. Тъй да бъде!
Златните шпори се врязаха в хълбоците на черния жребец. Стреснатото животно изцвили от болка и препусна напред. С нечовешка пъргавина и гъвкавост Черният конник се изви надолу почти до самата земя и грабна с едната ръка Ланс, а с другата неподвижното тяло на Айдо. Светът се завъртя, пред очите на Ланс се мярнаха крайпътните храсти, от които надничаше любопитното личице на някакво малко момиче с рижави плитки. Гръмотевичният тътен на копита разтърси гората, дърветата вихрено полетяха назад и сякаш само след секунди отпред изникнаха навесът, дневната кухня и басейнът на хана. Железните пръсти на конника се разтвориха, Ланс полетя надолу и каменистата почва грубо блъсна ходилата му. Айдо тупна като чувал до него. Пак налетя ураганен вятър, отмина и когато момчето извърна глава, от конника нямаше и следа.