Выбрать главу

— Поне чаша с рубин няма, слава на светците и хегемоните. Все още не…

6

Уроци за богати и бедни

Основата за това, което отделният човек може и трябва да стане, той донася с идването си на бял свят, с живота. Във всеки човек съществуват всички стремежи на човешката природа, но в безкрайно различни степени и размери: всеки е човек и индивид: във всеки се развива следователно човекът (генералното), както и особеното (индивидуалното); щастието на всеки се състои в задоволяване на общочовешките и на особените, само нему присъщи нужди — незадоволяването на първите води до общочовешкото, на вторите до индивидуалното нещастие на човека.

Йохан Песталоци

На единадесетгодишна възраст той бил осиновен от Клавдий и даден за обучение на Аней Сенека, по онова време вече сенатор. Казват, на следващата нощ Сенека сънувал, че възпитава Гай Цезар…

Светоний, „Дванадесетте цезари“
Коперник
1534 г. на Петата епоха

Принцеса Ермелинда съвсем бавно подаде глава покрай рамката на вратата и огледа малкия вътрешен двор. Познаваше го отлично още от малка — мястото приличаше на кладенец с квадратно пясъчно дъно в източния край на двореца. По средата имаше леха с каменен бордюр, навярно някога предвидена за цветя, но в усойния двор цветя не можеха да виреят и вместо тях градинарите бяха засадили хвойнови храсти, които редовно подрязваха в правоъгъла форма.

Обектът стоеше с гръб към нея близо до отворената врата в отсрещната стена. По отпуснатата стойка личеше, че не подозира за нейното присъствие. Тя леко плъзна пръсти по дръжката на кинжала, затъкнат отзад в колана й, после прогони от съзнанието си всички мисли и дълбоко си пое дъх. Издиша докрай, вдиша отново и се хвърли напред.

От храстите я деляха десет крачки. Преодоля ги за секунда, без да издаде нито звук, защото предвидливо бе обула вълнени чорапи върху ботушите. Стигна до лехата, сви се на топка зад хвойновите вейки, опря длани в земята и мислено преброи до три. След това надигна глава. Нямаше никакви признаци обектът да е усетил нещо нередно. Просто стоеше и си чоплеше зъбите, без да подозира, че му остават броени секунди живот.

Ермелинда отново си пое дъх и изтласка цялата сила на дробовете надолу, чак до мускулите на китките и ходилата. Взривът на концентрирана енергия я изхвърли нагоре и напред, над лехата, право към жертвата. Ръката й сръчно изтегли кинжала, отметна се за точния смъртоносен удар…

… и светът избухна в черен облак от мрак и искри. Земята жестоко я блъсна в гърба, нечий крак я настъпи грубо и сред мъглата обгърнала зрението й, прозвуча един дрезгав глас:

— Мъртва си.

Ермелинда не се опита да помръдне. Лежеше неподвижно с разперени ръце и насочваше цялата си енергия към усилието да си поеме дъх. Постепенно погледът й се избистри и тя зърна като през сив тунел високо над себе си презрителната гримаса на Риго.

— Правило номер три — изрече той с лека досада. — Колко пъти трябва да ти го повтарям? Винаги предполагай, че обектът има слух на сова и обоняние на лисица. Къде ти е умът, момиче? Пак си се парфюмирала и те надуших още от коридора.

Ермелинда мълчеше.

— Мислиш, че не те виждам как киснеш пред онзи портрет на парадното стълбище? — продължаваше Риго. — Избий си тия глупости от главата. Че си хубава, спор няма. В нашия занаят това може и да е плюс. Само че ако избереш тая линия, карай нататък без мен. И сама си търси жена за инструктор. А такива, от мен да го знаеш, се броят на пръстите на едната ръка. Освен това… ах, мамка му!

Той подскочи и стреснато посегна надолу към крака си, където кинжалът на Ермелинда бе срязал крачола на панталона само на три пръста от слабините.

Звънкият й смях огласи тясното дворче.

— Вече и ти си мъртъв. Правило номер осем: Винаги смятай противника за жив до доказване на противното.

За миг-два Риго слисано се вторачи в нея, после се хвана с две ръце за корема и се запревива от буен, неудържим кикот.

— Принцесо — избъбри той, когато успя да си поеме дъх. — При цялото ми уважение трябва да кажа, че си едно малко кралско змийче! Така те искам! Може и да доживееш до старини.

И застина на място, втренчен напрегнато към вратата отсреща.

Ермелинда завъртя глава. По пясъка се задаваше Хугберт. На вратата зад него стоеше едър гвардеец от дворцовата охрана. Както бе легнала по гръб и с отметната глава, трудно можеше да прецени изражението на Хугберт, но й се стори угрижен и разтревожен — също както в детството й, когато трябваше да я нахока за някоя пакост.