Тя пъргаво скочи на крака, изтръска пясъка от панталоните си и зачака. Хугберт се приближи и спря с лек поклон на три крачки от нея.
— Ваше височество, нейно величество желае да разговаря с вас.
— Добре, Хугберт — усмихна се Ермелинда. — Само да се преоблека и идвам.
— Не, ваше височество. Веднага. — Хугберт кимна назад. — Както виждате, изпратила е и придружител да се погрижи за незабавното изпълнение на заповедта.
Ермелинда сви рамене.
— Е, щом се налага…
Тя върна кинжала на старото му място, приглади косата си и тръгна към вратата.
Кралица Филомена седеше в приемната на покоите си. Гвардеецът влезе пръв и веднага зае мястото си отстрани на вратата. След него влязоха Хугберт и Ермелинда. Хугберт пристъпи напред и се поклони.
— Ваше величество…
Филомена махна с ръка.
— Да, да, Хугберт. Свободен си.
Когато вратата се затвори зад него, кралицата завъртя очи към Ермелинда и без да бърза я огледа от глава до пети. После върна поглед обратно нагоре и накрая тихо въздъхна.
— Ермелинда, вече си на петнайсет години.
— Да, ваше величество — смирено отговори принцесата.
— Знаеш много добре, че не е редно да носиш мъжки дрехи. Ако нямаш достатъчно рокли, поръчай да ти ушият още, но от днес нататък искам да те виждам прилично облечена. И защо, в името на всички хегемони, си обула тези чорапи?
Ермелинда прехапа устни. Ама че глупаво! Наистина бе забравила да свали чорапите.
— Тренирах с Риго — неохотно призна тя.
— Нямаш работа с един прост градинар — отсече Филомена.
— Той не е само градинар — възрази Ермелинда.
— Недей да ми противоречиш! Знам много добре кой е Риго. И казвам, че не е компания за една добре възпитана млада дама. Защо изобщо се мъкнеш с подобна измет? Какво ти дават тези… упражнения?
Последната дума бе изречена с тъй убийствено презрение, че Линда изтръпна. И изведнъж я обзе гняв — неудържим гняв, който помете всички задръжки на разума и предпазливостта. Забравила за всичко на света, принцесата се хвърли към гвардееца и го подкоси с крак зад коленете. Едрият мъж залитна, блъсна се в стената и тежко рухна на каменния под. А Ермелинда вече бе до отсрещната стена, където натисна скрития бутон и едно пано от ламперията се измести, разкривайки тайния проход към стаята на принц Ламборгин.
Кралицата застина като вкаменена в креслото. Гвардеецът бе скочил на крака, стискаше меча си и се оглеждаше слисано.
— Какво е това, Ермелинда? — кресна кралицата с изтънял от страх и възмущение глас.
Кръвта препускаше из жилите на принцесата, дробовете й работеха трескаво, но тя успя да успокои дъха си и да отговори с почти равен глас:
— Това, ваше величество, е нещо, което може да се случи по всяко време. И тогава не би било зле някой като мен да бъде последна преграда пред живота на брат ми.
Кралицата я гледаше втренчено. В погледа й се четеше смес от равни дози възхищение и омраза. За пръв път виждаше дъщеря си като друга жена, чиято воля не отстъпва по сила на нейната. Тя завъртя очи към гвардееца.
— Лартис, излез веднага!
Щом останаха насаме, лицето на Филомена поомекна, макар и съвсем леко. Тя посочи столчето срещу себе си.
— Седни, Ермелинда. Трябва да поговорим.
— Да, ваше величество.
— И престани с това „Да, ваше величество“! Не може ли поне веднъж да ми кажеш „мамо“?
Сега, след като опиянението на гнева бе отминало, Линда усещаше как стомахът й се свива на топка. Но въпреки това тя запази невъзмутимо изражение докато сядаше пред кралицата.
— Боя се, ваше величество, че и двете сме лишени от това право: аз да ви казвам „мамо“, а вие на мен — „дъще“.
Филомена въздъхна, после се навъси строго.
— Най-напред, невъзпитано момиче, искам да ти кажа едно. Никога повече не ме заплашвай. Стотици особи с кралска кръв са плащали с главата си за далеч по-невинни прегрешения.
— Да… — тихо се съгласи Ермелинда, но навреме преглътна останалото.
— Второ. Макар и нагла, беше достатъчно убедителна. Можеш да продължаваш уроците при Риго. — Кралицата бързо вдигна пръст. — При едно условие: да не занемаряваш ездата, етикета и клавесина. Имаш ли още какво да ми кажеш?