Ермелинда се поколеба, после тръсна глава.
— Имам. Знам, ваше величество, че за вас съм само разменна монета.
Кралицата свирепо навъси вежди, отвори уста… и премълча.
— Знам също, че такива са правилата на играта и ги приемам — продължи принцесата. — Но след като бъда похарчена, вие ще продължавате да разчитате на мен като съюзник. Съюзник в една чужда среда, където ще бъда съвсем сама и няма да оцелея, ако не умея да се грижа за себе си.
Филомена раздразнено махна с ръка.
— Добре, добре! Разбрах те още от първия път. Ако нямаш какво друго да кажеш, свободна си.
Миг преди принцесата да излезе, Филомена подметна злорадо зад нея:
— И да знаеш, че брат ти не беше в стаята си. Има урок навън с магистър Равачандра.
— Знам — тихо отвърна Ермелинда, но чак след като вратата се затвори зад гърба й.
— И тъй, принце, днес започваме първия си урок — каза магистър Равачандра.
Магистърът беше среден на ръст, аскетично слаб, с много мургаво лице, черни очи и черна къдрава коса. Вместо обичайното облекло носеше само парче бял памучен плат, изкусно омотано около мършавото му тяло. Възрастта му трудно можеше да се определи от пръв поглед — изглеждаше ту съвсем млад, ту стар като базалтовите масиви на кратера.
Двамата с принц Ламборгин седяха в източната градина на каменна пейка под клонест терански бор, чиято широка корона ги пазеше от лъчите на утринното слънце. Въздухът все още бе свеж и ободряващ, и именно затова Равачандра предложи да излязат навън. Според него уроците на открито се усвояваха по-лесно.
— Защо „принце“? — промърмори капризно момчето. — Всички ми казват „ваше величество“.
— И е крайно време да свикнеш, че не винаги ще бъде така — отвърна магистърът. — Вече си на десет години. Когато станеш на четиринайсет, ще те вземат на военно обучение. И там ще започнеш като прост войник под командването на десетник и стотник. Никой няма да ти се кланя, а ще ти крещят: „Бегом, редник Фра Мауро! Какво ми се мъкнеш като настъпена жаба?“.
— Майка ми няма да позволи! — подскочи принцът.
— О, ще позволи и още как — усмихна се Равачандра. — Преди да бъде майка, тя е кралица и знае кое е най-добро за един бъдещ владетел. Затова смири гордостта си, ученико мой, и нека пристъпим към урока.
— А защо точно ти? — прекъсна го момчето. — Защо те доведоха чак от Тера, вместо да ми преподават тукашни учители, както беше досега?
— Защото досега си имал учители, които да ти преподават писане, четене и смятане — обясни търпеливо магистърът. — Тези знания несъмнено са необходими за всеки образован човек. Но днес заедно ще навлезем в най-великата наука на света — любомъдрие или философия, както я наричат на един от древните езици.
Говореше с такова увлечение, че Ламборгин любопитно вдигна очи към него.
— И за какво служи тази наука?
— Тя обяснява света и силите, които го движат — отвърна Равачандра. — Любомъдрието е нишката, по която разумът тръгва от малкото към голямото. Мъдрецът, опознал тази наука, може по една капка вода да разбере за съществуването на океани. Ето например, кажи ми: коя според теб е най-могъщата сила във вселената?
Момчето бързо отвори уста, затвори я, пак понечи да каже нещо и накрая сви рамене.
— Не знам.
— Времето, принце — изрече бавно магистърът. — Времето е по-могъщо от всичко. То стрива планини на прах и заличава цивилизациите. Пред него ние сме само мимолетни искрици в нощта. — Той вдигна ръка и посочи грамадния белезникав диск на Тера, който се виждаше съвсем отчетливо в ясното синьо небе. — Погледни. Ако се взреш внимателно, ще различиш между облаците очертанията на двата континента-близнаци, Черокия и Ацтека. А вдясно от тях иззад ръба на Тера се подава западният край на Африка. Опитай да ги събереш и ще видиш, че лесно се сглобяват в едно цяло. Защото някога наистина е било така. Казват, че континентите плават върху огнено море в недрата на Тера. Безкрайно бавните течения на това море са ги раздалечавали сантиметър по сантиметър в течение на безброй години, докато между тях е възникнал океан, плаването през който трае седмици, понякога дори месеци.
Момчето гледаше като хипнотизирано диска на Тера и усещаше как в гърдите му се надига като хладна вълна някакво дълбоко страхопочитание към непреодолимата сила на времето. Струваше му се, че почти проумява нещо огромно и всеобятно, ала усещането отмина и то въздъхна разочаровано.