Оргон великодушно махна с ръка.
— Хайде, от мен да мине, пет и половина. Само понеже неандите далеч по-симпатични са ми от човеците алчни. Топор нов ще имаш от Хазринова стомана, чиято тайна знаят само шепа джуджета от Селена, а на Тера нито едно. И с дръжка от безценен терански абанос. Друго не ще е достойно за острие такова. Е, гостилничарю, да си стиснем ли ръцете?
Велд тежко въздъхна и протегна ръка.
Малкият манастир се издигаше на самото планинско било и от него се разкриваше гледка във всички посоки — към долините на Пиктет и Стрийт, към далечния Сасеридес и към централното езеро на Тихо, вече значително спаднало под безмилостния натиск на обедния зной.
На тази височина въздухът обикновено беше по-хладен, но жегата вече се възцаряваше и тук. Горе, в наблюдателницата, дежурният монах-сигналист бе смъкнал расото и час по час се поливаше с вода от голямата бъчва, хвърляйки унили погледи към хоризонта с надеждата да види облаци. Ала облаци нямаше, небосводът бе ясен и син.
Както често се случваше в бедните селски области, манастирът не беше нито черен, нито бял, а сив — тоест общ за привържениците на Белия и Черния път. В пълно съзвучие с либералния дух, наложен някога от Железния крал, тук съжителстваха в мир и съгласие монаси от най-различни вероизповедания. Покрай разнообразните си духовни занимания, те имаха традиционното задължение да осигуряват предаването на съобщения по светлинния и семафорен телеграф, а освен това срещу скромна такса даваха начално образование на децата от близките села, както човешки, така и неандски. Заниманията се провеждаха два пъти дневно — по две тери през задушните обедни жеги, и още две тери късно вечер, когато идваха нощните студове.
Уроците се провеждаха в малка подземна заличка с три дълги маси и пейки зад всяка от тях. Човешките хлапета заемаха почетните предни места, а неандчетата охотно сядаха най-отзад, където много по-рядко привличаха погледи откъм учителския подиум.
И този ден часовете по вероучение както винаги се водеха от двама монаси. Говореше предимно отец Алмазар от слабо известната юдео-муслимска секта на Белия път. Той беше нисък, пълничък, вечно усмихнат мъж на средна възраст с дълга прошарена брада и грижливо избръснато теме, по което лъщяха едри капки пот, макар че в подземната заличка беше прохладно. Помагаше му ратник Гозамбо от ордена на Магедонистите — костелив мъж с болезнено жълтеникав цвят на лицето и синкави торбички под дълбоко хлътналите черни очи. Той обаче се включваше само с по някоя забележка или уточнение, а през останалото време следеше за реда и се грижеше да не изгаснат запалените борини, които осветяваха стаята.
— И тъй, чада мои — говореше отец Алмазар, — миналия път стигнахме до силите, властващи над вселената. Много имена имат те: черно и бяло, Ин и Ян, Бог и Сатана… Ала най-често ги наричаме Великия изравнител и Вечния градинар.
— Да се възславят имената им — вметна ратник Гозамбо.
— Скудоумните люде ги смятат за врагове — продължи Алмазар след кратка почтителна пауза. — Въобразяват си, че навсякъде тече вечна битка между тях. А не е тъй. Нима може да има сянка без светлина или светлина без сянка? Или… представете си как ковачът бие с чука по нажеженото острие, а сетне го потапя в кацата със студена вода. Кипва облак пара и изглежда, че студът и горещината са се вкопчили в люта битка. Ала те всъщност са се съюзили, за да закалят стоманата…
Удобно облегнат назад, Айдо слушаше с половин ухо приказките на отеца, към които се добавяше тихото бълбукане на вода по охлаждащите канали в стената. Обземаше го приятна дрямка и ако имаше късмета да не го забележат, можеше да си поспи до края на урока.
— Туй, чада мои, е същината на Бога и Сатаната, на Ин и Ян, на Градинаря и Изравнителя — говореше отец Алмазар с нарастващ ентусиазъм. — Противоборството между тях е същевременно и съюз, който всяка секунда пресътворява нашия свят. Ние, грешните и несъвършени люде, сме склонни да надценяваме едното и да подценяваме другото. Затова сред нас има почитатели на Черния и на Белия път. Ала пак повтарям — едното не може без другото и затова сме длъжни да уважаваме вярата на другите, както мъдро е повелил преди пет века Железния крал…
— Ренегат! — прошепна високо някое от хлапетата.
Двамата монаси трепнаха и зашариха с погледи по редиците, но не успяха да разобличат смутителя на спокойствието. После Гозамбо се обърна към Алмазар.
— От глупост ли бе изречено туй, или от гордост?