— Разкажи ми, Ивон, разкажи ми!
Госпожица Леверие седна срещу нея, смукна от пуретата и бавно се облегна назад.
— Знаеш ли, скъпо момиче, коя птица е символ на любовта тук, на Селена?
— Разбира се — бързо отвърна Линда. — Пурпурният кълвач.
— А защо са избрали точно него?
Линда отвори уста… и с изненада откри, че не знае отговора. Стотици пъти бе виждала стилизираното изображение на пурпурен кълвач в стари романтични книги, имаше го дори по страниците на писмата, които някога бе намерила в отдушниците, но така и не се бе поинтересувала откъде идва тази традиция. Просто я приемаше за даденост, без да задава въпроси.
— Защото обича за цял живот — отговори си сама гувернантката след кратко мълчание. — Знаеш ли какво прави пурпурният кълвач? Издълбава за женската си дълбока хралупа в дънера на някой меден бор. Там тя сплита гнездо от собствената си перушина, снася яйца и ги мъти. През цялото време мъжкият носи храна за нея, а когато се излюпят малките — и за тях. Ала пурпурният кълвач е едра птица и един ден не стига, за да пораснат малките. Когато нощта наближи, мъжкият замазва с глина отвора на хралупата и отлита. Четиринайсет тери лети подир слънцето, а през това време женската и малките се хранят с медената смола на бора. На разсъмване кълвачът долита отново, разбива преградата и всички излитат заедно в зората на новия ден.
— А ако не се върне? — попита Линда.
Гувернантката метна в жаравата остатъка от пуретата и се загледа как над нея танцуват синкави пламъчета.
— Казват, че ако кълвачът не се завърне, женската сама пробива отвор за малките, ала тя самата никога не напуска гнездото. Остава там и умира, очаквайки своя любим. Ето, това, ma petite, е истинската любов. Срещнеш ли я, ще я познаеш.
— А ти позна ли своята, Ивон?
— Да, мила моя, познах я. Пак ти казвам, в такова нещо женското сърце не греши. Казваше се Жан, представи си! Какво да очакваш от един Жан? Беше лекар от покрайнините на Лютеция — тих, скромен, прилично облечен и всеотдаен. Влюби се в мен до уши, а аз, щом го погледнах, веднага разбрах: той е. Но как можеше да се мери с мъжете, които тогава кръжаха около мен? Пабло де Рамалия, безумен прахосник и божествен танцьор… Ектор Буска, цар на подземния свят… Айвашевски, поет и виртуоз на клавесина… С такива мъже не живееш, а изгаряш, топиш се като бучка захар в гореща вода. Не мислиш за утре, важно е само днешното опиянение. А когато накрая се осъзнаеш, вече е твърде късно. Жан си беше отишъл.
— Какво стана с него? — тихо попита Линда.
Гувернантката стана, направи няколко крачки из стаята и отговори, без да я поглежда.
— Просто не издържа. Записа се в Чуждестранния легион, изпратиха го в задморските територии и там загина в сражение със семинолите нейде из южните тресавища на Черокия. И сега всичко тук — тя рязко се потупа с пръст по гърдите — е разбито. Лека нощ, малка моя.
Тази вечер в подземията на хана се очертаваше славен гуляй. Бе отминал един великолепен ден — с дъждове и слънце точно колкото трябва. След събраната богата реколта стопаните можеха да поразвържат кесиите и да запълнят с веселие дългите нощни тери.
Сега наставаше усилно време за Велд и Пипа. Двамата търчаха от маса на маса, доливаха празни халби, поднасяха набързо накълцани мезета, драскаха чертички по дъската със сметките и разменяха тичешком шеги и закачки с постоянните клиенти. От време на време и двамата се озъртаха към вратата — момчетата скоро трябваше да се върнат от нощното училище и да им помогнат в работата. На стария Зарк вече не можеше да се разчита. Не че нямаше желание, но куцият крак му пречеше, пък и открай време не можеше да отказва на почерпки.
В един кратък миг на затишие Велд огледа залата и зърна на една маса отляво белобрадия Хурго Злитопор — прославен ветеран от войните из Източните пустини. Като ненадминат разказвач, Хурго беше желан гост на всяка трапеза, а историите му нямаха край докато домакините имаха грижата гърлото му да не пресъхне.
— … и от мен да го знаете, няма по-гадно място от околностите на Маре Аустрале — говореше той, без да усеща, че Велд е спрял зад гърба му. — Маре го наричат, но не е море като море, а лабиринт от солени езера. Наоколо — блата и диви гъсталаци, идеални скривалища за проклетите южняци. А граф Непер, глупакът му с глупак, беше позволил да го подмамят из пущинака и ние трябваше да измъкваме хората му оттам… Хъ? Какво искаш, Велд?