— Аз… такова… — измънка Велд. — Чудех се дали би приел да научиш момчето ми на бой със секира.
Хурго помълча, отпи на един дъх половин халба, избърса с лакът брадата си и бавно кимна.
— Може… Но не е лесна работа, от мен да го знаеш. Бойният топор не е копие или меч, да речем. Майсторлък трябва, голям майсторлък. За кое момче питаш? Айдо ли?
— Не, за Ланс.
Старият ветеран пак се замисли.
— Слабичък ми се вижда за военна кариера. Ако питаш мен, бих го пратил в кавалерията или при стрелците. Но инак добре си избрал, войската е достойно място за един млад неанд. Значи си решил да оставиш хана на Айдо?
Велд неопределено сви рамене.
— Времето ще покаже. Във всеки случай от Айдо боец не става. Докторският занаят май му е по-присърце.
— Ти си добър баща — кимна одобрително Хурго. — Какво пък, щом искаш, ще обуча момчето. Само че искам две неща. Първо, да ме слуша безпрекословно. И второ — ще го приема само когато се научи да стреля с прашка.
— Ама защо с прашка? — изненада се ханджията.
Хурго Злитопор се навъси и удари с юмрук по масата.
— Защото аз тъй казвам. Хайде, стига приказки, ами вземи да ми налееш още едно. — И той се обърна настрани. — Та докъде бях стигнал? А, да. Три дни се промъквахме из пущинака и на четвъртия гледаме — укрепление от заострени колове. И стотникът вика: „Кой иска да отиде на разузнаване?“ Е, рекох си аз, веднъж се умира…
Ланс и Айдо се спускаха по заснежения склон. Пътеката беше хлъзгава, но от безоблачното небе се лееше синьото сияние на Тера, а и те познаваха пътя до най-малка подробност.
— … тази вечер старият Гозамбо съвсем се оля — говореше Айдо. — Откъде му идват на ум такива глупости? Селена се въртяла около Тера. Хайде де! Та не виждам ли аз с очите си? — Той махна с ръка нагоре. — Ето я Тера: виси си като закована и не мърда. И ние сме си тук, стоим на едно място. Останалото са празни приказки.
— А пък аз на друго се чудя — вметна Ланс. — Дето каза, че там горе денят траел една тера. И със сигурност е така, виждаме я как се върти. Ама хегемоните да ме вземат, ако мога да си представя как живеят онези терани. Помисли си само: додето мигнеш и една тера е минала. Кога ще сеят, кога ще жънат, кога ще събират дърва за нощните студове? Лудница, чиста лудница. За нищо на света не бих живял там…
Изведнъж той рязко млъкна и се ослуша. Откъм сенките на близката снежна гора бе долетял весел момичешки смях. Ланс сграбчи брат си за ръката.
— Чакай! Чу ли това?
Айдо спря и се ослуша, после тръсна глава.
— Нищо не чувам. Вятърът свири в клоните, това е. Хайде, давай да слизаме по-бързо, че цял се вкочаних. Пък и нашите са се изпренадали кога ще дойдем да им помогнем…
7
Тайни от миналото
Полувожд Прериен Пожар забърса плота с чиста бяла кърпа, прибра я отдолу и отново огледа масите. Днес нямаше много посетители. До вратата двама мохикани с типични щръкнали прически усърдно унищожаваха грамадна порция пуйка с картофи. Пиеха само вода с малко кленов сок — на спиртните напитки не се гледаше с добро око, макар че не бяха забранени в резерватите и търговските зони.