— Да, драги, тук съмнение не може да има. Безценна антика, на черно би струвала повече, отколкото цялата тази кръчма. Не че имам намерение да купувам, но ще ми обясниш ли как е попаднала в торбата на дребен мошеник като теб?
— Ама много сте придирчив, уважаеми господине — забъбри просякът, прибирайки бързо пластинката. — Нищо, свикнал съм. Клиентът винаги е прав, както са казвали Древните. Ето тогава нещо, на което наистина няма да устоите.
И той протегна напред нова пластинка, този път черна и по-малка от предишната — приблизително колкото карта за игра.
Полувождът тихо ахна и се приведе напред. Онова, което видя, го бе накарало да загуби цялата си невъзмутимост. Над пластинката се появи човешка глава, напълно закрита с алена копринена качулка. През кръглите отвори в нея се виждаха само две хладни бледосини очи с леко разширени зеници.
За пръв път в живота си Прериен Пожар се почувства безпомощен и объркан. Никога не бе подозирал, че един ден ще се срещне — е, не съвсем, но почти — с легендата на подземния свят от двете планети. Че ще види наяве човека, известен единствено с прозвището Червената маска.
Той трескаво обмисли ситуацията, плъзгайки пръсти по дръжката на томахавката под бара. Да се опита да задържи просяка и чернокосия? Но на какво основание, хегемоните да го вземат? Онези от Племенния съвет бяха непредсказуеми, щом станеше дума за правата на бледоликите. Можеха да одобрят една насилствена акция, а можеха и да я накажат най-строго. Пък и четиримата до прозореца изглеждаха печени. Ако се стигнеше до бой, мохиканите със сигурност щяха да помогнат. Апахът също. За ацтеканеца не се знаеше, южняците предпочитаха да не се месят в делата на северните си съседи. Но при всяко положение нямаше да мине без кръв.
С тежка въздишка полувождът отдръпна ръка от томахавката.
Чернокосият бе станал на крака. Пръстите му се впиха в рамото на просяка и го помъкнаха към вратата. Прериен Пожар пристъпи натам, но останалите трима втренчиха в него заплашителни погледи и се надигнаха иззад масата. Опиташе ли се да излезе, боят беше неминуем.
Той отстъпи назад, опря гръб във вратата към кухнята, напипа дръжката и я натисна. Нямаше друг избор — трябваше да прати готвача до най-близкия пост на пристанищната охрана. Ако дойдеха навреме, все щяха да измислят за какво да задържат бледоликите.
Все така заднешком полувождът влезе в кухнята, притвори вратата, обърна се и ахна за втори път.
Тенджерата със супа къкреше на печката, върху дъската за рязане лежаха купчинки накълцан лук и магданоз, в купата чакаха яйца за разбиване, но от готвача Харо нямаше и следа.
Харо Мечастъпка пълзеше бавно и предпазливо по гредите на покрива. Съдбата най-сетне му бе предложила шанс и трябваше да го използва на всяка цена.
От две години чакаше за зелено перо. Ако беше човек, отдавна щеше да го е получил. Спазваше най-усърдно местните обичаи, взимаше участие в племенните ритуали, работеше усърдно и скромно. Но черокийците — свестни момчета по принцип — проявяваха странна подозрителност към неандите. Чиста глупост, разбира се. Неандите бяха далеч по-близки с местните племена, отколкото европейските пришълци. Дори личните си имена избираха по подобен начин, а и неведнъж бяха доказвали, че с лекота се приспособяват към черокийския начин на живот. Харо дори знаеше сред кое племе би искал да се засели — древните анасази, които го възхищаваха със своето миролюбие, удивителната си пустинна архитектура и твърдата вярност към прастарите традиции.
Баща му — мъдър и търпелив неанд, лека му пръст — често повтаряше: Умей да чакаш и съдбата сама ще ти протегне ръка. Харо помнеше тези думи и никога не губеше надежда. Все пак го бяха оставили на острова, докато мнозина кандидат-имигранти просто отпътуваха с първия кораб обратно за Европа, или отиваха да си търсят късмета в Ацтекия.
И ето, най-сетне имаше възможността да покаже, че е не само верен на черокийския дух, но и готов да помогне на дело.
Той предпазливо подаде глава над ръба на покрива и зърна точно под себе си просяка и чернокосия.
Чернокосият мъж протегна ръка и просякът без колебание му подаде картата. Изображението на човека с червената качулка сякаш леко се увеличи. Очите му гледаха все така хладно и втренчено.
— С кого имам честта да разговарям? — рязко попита чернокосият.
Мълчание. Минаха две или три секунди, после човекът с качулката изведнъж се разсмя тихичко, сякаш чак сега бе проумял въпроса.