— Нека не си разменяме излишни приказки, моля ви. Времето и на двама ни е твърде ценно, за да го губим за глупости. Знаете, че името ми е Червената маска и друго нямам. Поне за света. Аз от своя страна няма да ви обиждам с лицемерие и веднага ще кажа, че знам с кого разговарям. Моите почитания, граф Алекс Медлер. Уважението ми е искрено — както заради вашата… хм… богата биография, така и заради връзката ви с потомците на Железния крал. А сега може ли да говорим по същество?
— Дори настоявам — троснато отвърна чернокосият.
Червената маска отново помълча две-три секунди, след това кимна.
— Чудесно. И тъй, графе, имам един конкретен въпрос. Знам за трагедията, която ви сполетя преди дванайсет години…
От мястото си горе на покрива Харо виждаше само косата и челото на граф Медлер, но усети как веждите му бавно се сключват като два меча, готови за сблъсък.
— … Повярвайте ми, не искам да сипвам сол в старите рани — продължаваше Червената маска. — Но трябва да ви задам един въпрос. Тогава са загинали три скъпи за вас същества. Да допуснем, че едно от тях може да възкръсне от гроба…
— Кой? — изръмжа яростно графът.
Странно, но Червената маска изобщо не обърна внимание на въпроса. Гласът му продължаваше да се лее все така спокойно и малко високомерно.
— … Да допуснем, че мога поне малко да утеша вас и почитаемата ви съпруга за преживяното… Моля? О, да, простете. Имах предвид вашия внук, Ланс Де Феро.
Тишина, нарушавана само от тихото свистене на морския вятър и тежкото, задавено дишане на Алекс Медлер. Личеше си, че полага огромно усилие да се овладее.
— Какво за внука ми? — изрече той с бавен глас, напълно лишен от емоции.
— Не се съмнявам, че сте чували достатъчно за мен, графе — отговори също тъй бавно Червената маска. — Моят свят е свят на услугите. Не желая нищо друго, освен да нося радост на добрите хора… Е, и понякога да наказвам лошите. Не безплатно, признавам. Което ни води към същината на разговора. Какво бихте дали, ако успея да ви върна изчезналото дете?
Харо Мечастъпка беше състрадателен по душа и последните думи го пронизаха право в сърцето. За миг си представи, че е на мястото на чернокосия и знаеше много добре какво би отговорил: Всичко! Но за негово учудване графът сякаш вече не изпитваше и капка вълнение… или го прикриваше много умело.
— Ще ви обидя, ако отвърна „Всичко“ — каза той. — И двамата не сме толкова глупави. Ако искате живота ми — бих го дал. Достатъчно съм живял. Ако искате пари — ще намеря. Ако трябва, ще открадна. С още много неща мога да се съглася, с други вероятно няма да мога. Освен това, щом ме познавате, знаете, че не купувам котка в чувал. Предлагате момчето. Много добре. Кажете кога и как ще ми го върнете. После чакам да чуя цената.
След поредното кратко мълчание Червената маска поклати глава.
— Боя се, че не ме разбрахте правилно. За момента мога да ви предложа само надежда. Не и доказателства. Знам, че секирата на изчезналия телохранител Аграм отново се е появила на бял свят. Знам, че неотдавна някой е докосвал пръстена на Железния крал. Само толкова и нищо повече. Но повярвайте ми, графе, че притежавам… способности… които ми дават твърдото основание да заявя: вашият внук е жив. Не мога да обещая, че ще ви го върна. Дори с този разговор намалявам шансовете си, защото е ясно, че сега ще се втурнете да го търсите. От сърце ви желая успех. Просто питам дали да продължавам да го търся и аз. Колкото до цената… уверявам ви, че не съм нито толкова алчен, нито толкова жесток. Ако ме изпреварите, ще ми дължите малка благодарност. Ако ли пък аз успея да ви върна момчето — може би след година, две или пет — благодарността ще трябва да е мъничко по-голяма.
Тишината натежа.
— Това ми прилича на сделка с Черния — горчиво изрече граф Медлер. — Какво ми гарантира, че няма да поискате прекалено много?
— Винаги можете да платите с живота си — меко отвърна Червената маска. — Ако бях чудовището, за което ме смятат мнозина, щях да включа и живота на Ланс, но наистина не съм такъв. Сделката е между нас двамата. Нека не забъркваме едно невинно дете. Сбогом, графе. Някой ден пак ще се чуем и се надявам тогава да имам радостни вести за вас.
— Почакайте! — възкликна Медлер.
Но образът на човека с качулката бе изчезнал.
Просякът мълчаливо протегна ръка и графът пусна картата в дланта му.