Вожд Раненото Коляно се подписа с размах в долния край на формуляра, посипа влажното мастило със ситен пясък и побутна листа през бюрото към неанда. После стана от стола, вирна гордо глава, изпъчи се и заговори с тържествения тон, който винаги му се струваше ужасно надут и претенциозен:
— Харо Мечастъпка, с властта, дадена ми от Племенния съвет, те приветствам на територията на волна Черокия. Днес ставаш един от нас. Единни в разнообразието и разнообразни в единното — такъв е девизът ни. Бъди достоен за него до края на дните си. — Той помълча и добави: — Зеленото перо ще получиш от секретаря ми. Хау. Аз казах.
Неандът изчака за момент, после леко се поклони и тръгна към вратата. Но точно преди да я отвори, зад гърба му отново се раздаде гласът на вожда:
— Само още един въпрос. Сигурен ли си, че отговорите на Червената маска закъсняваха? Да речем, ето така: едно… две… три…
Харо тревожно се завъртя.
— Да, вожде. Точно както го отброи.
Раненото Коляно присви очи.
— А би ли повторил още веднъж какво каза той… за способностите си?
Харо дълбоко си пое дъх, вдигна поглед към тавана и усърдно изрецитира:
— „Повярвайте ми, графе, че притежавам способности, които ми дават твърдото основание да заявя: вашият внук е жив.“
Вождът кимна.
— Добре, благодаря. И един съвет, преди да се разделим. Чух, че си избрал племето анасази. Не използвай това име. Те предпочитат да се наричат пуебло. Свободен си.
След като остана сам, Раненото Коляно поседя неподвижно за минута-две. После с въздишка разкърши рамене и прибра приборите за писане в чекмеджето. Някои негови колеги успешно използваха методите на европейската бюрокрация, но той така и не свикна с бумащината. Предпочиташе да разчита на собствената си памет и древните мнемонични методи, разработени от племенните шамани.
Той се облегна назад, притвори очи и заповяда на тялото си да се отпусне напълно. Светът постепенно изчезна, обгърна го безметежна тишина. В мрака зад клепачите му бавно прииждаше бледо зеленикаво сияние, което малко по малко придобиваше форма, докато неусетно се превърна в сенчеста вековна гора. Дърветата рязко свършваха пред грамадна, обрасла с мъх канара, от която бликаше бистър поток. Пенестите води стремглаво се спускаха надолу по лъкатушно каменисто корито сред буйна зеленина.
Вождът постоя пред извора, после се завъртя и бавно започна да слиза по пътеката край потока. Тази пътека беше неговия живот.
Не искаше да се бави, но на първия завой не устоя на изкушението. Спря, вгледа се в камъка до самата вода и след миг видя там баща си в пълно празнично облекло с тежкия накит от пера, макар че в действителност той много рядко се обличаше така. После видя и себе си — съвсем малко момче, папуус, както се изразяваха днес във всички племена, макар че думата беше по произход от алгонкуинския диалект.
— Помни, сине, че носиш славно име — говореше баща му и думите се търкаляха бавно и тежко като заоблените камъчета в потока. — Раненото Коляно е място на една от най-тъжните страници в историята на обединената ни нация. Там бледоликите завоеватели избили стотици беззащитни мъже, жени и деца. Ала с Раненото Коляно е свързан и Призрачният танц, който три века по-късно донесъл великата победа в битката за Торн Вали.
— Да, татко! — възкликна нетърпеливо момчето. — Разкажи ми за Торн Вали!
Бащата го изгледа строго.
— Истинският воин е търпелив, сине. — Той се усмихна, виждайки как момчето се сви засрамено. — Е, добре, слушай. По онова време бледоликите имали оръжия, чието могъщество не можем дори да си представим. В тях били вградени маниту… духове, способни сами да мислят и сами да определят целите. Никой не можел да оцелее срещу подобни оръжия. Ала ето че дошъл Армагедон. Хиляди и хиляди наши загинали прадеди се вдигнали от гроба да подкрепят бунта на малобройните живи племена. Въпреки всичко борбата изглеждала обречена на провал. И така щяло да стане, ако Магед не бил подчинил на волята си онези маниту в оръжията. Без тях бледоликите загубили могъществото си и мнозина се предали. Но във военната база Торн Вали имало грамадни складове с по-стари, почти забравени оръжия. Те изстрелвали гръмотевици и смъртоносна оловна градушка. Казват, че точно с такива оръжия някога бледоликите покорили целия континент. Натам се устремили непокорните бели войници, натам се устремили и прадедите ни.