Бащата замълча, гледайки изпитателно момчето. Накрая, доволен от търпението му, кимна и продължи:
— Дошла велика и страшна нощ. Нощта на сражението за Торн Вали. Въоръжени до зъби, бледоликите чакали в укреплението. А нашите прадеди се сбирали от всички страни и играели край огньовете Призрачния танц, съхранен от древни времена. Могъща била по онова време магията на шаманите, сине мой. Тя направила бойците неуязвими. И когато тръгнали на щурм срещу крепостта, оловната градушка не могла да ги спре. Те прескочили стените и рововете, влезли в ръкопашен бой… и победили. Разказват — а аз вярвам и се гордея с това — че в онази ужасна нощ нито един бледолик не бил убит от гняв или злоба. Великият вожд Тихия Камък съхранил живота на всички пленници и им дал онзи избор, който уважаваме и до днес: да приемат нашите ценности, да се оттеглят в свободни резервати или да си заминат отвъд Голямата вода. Тъй започнала Великата черокийска революция.
Раненото Коляно мигна, а когато отвори очи, мъжът и момчето бяха изчезнали. Той постоя още минута, загледан в опустелия камък, после бавно продължи надолу.
Пътеката ставаше все по-полегата, дърветата оредяха и отпред се разкри волната прерия. На речния бряг се издигаше Селото на паметта — десетки островърхи вигвами, но направени не от еленови кожи, а от пъстротъкани одеяла, покрити със сложни абстрактни шарки. Тези шарки съхраняваха цялата съзнателна памет на вожда.
Без да бърза, той навлезе в селото и закрачи между вигвамите. Пред един от тях забави крачка и се вгледа в одеялата. Поклати глава и мина към следващия. Тук се пазеха знанията му за някогашното тайнствено могъщество на бледоликите.
Погледът му плъзна из шарките и спря на една зелена нишка. Да, това беше. Древните инструменти за разговор от разстояние. Раненото Коляно знаеше за тях, но никога не ги бе виждал. До днес бяха оцелели само няколко бройки и всяка от тях струваше безумно скъпо. Казваха, че чрез тези устройства човешкият глас се движел със скоростта на светлината и достигал до всяка точка в света практически мигновено.
Не, не е вярно! — възрази нишката, после се гмурна под шарката и изплува три пръста по-горе с едно име: Алберто Самотния Камък. Древен мистик, споделящ учението на Еклесиаст: „Суета на суетите — всичко е суета!“. Впоследствие създал своя, леко различна теза: „Всичко е относително“. Проучвал скоростта на светлината и подпомогнал създаването на огнени оръжия, изпепеляващи цели държави…
Вождът се намръщи и откъсна очи от зелената нишка. Това бе един от рисковете в Селото на паметта — да тръгнеш подир една мисъл и да забравиш какво си търсил. Огнените оръжия нямаха нищо общо в случая. Но скоростта на светлината…
Далече в небето над прерията изникна черен облак. Проряза го блясъкът на светкавица, а след няколко секунди до селото долетя и тътенът на гръмотевицата. Раненото Коляно кимна и се усмихна. Да, точно това му трябваше. Закъснението зависи от разстоянието и скоростта на сигнала. А щом скоростта на светлината е — той пак се озърна към зелената нишка — триста хиляди километра в секунда, значи паузата от две-три секунди говори за разстояния, каквито не съществуват на Тера.
Изводът беше пределно ясен, макар и изненадващ. Червената маска се намираше някъде на Селена.
Вождът си отбеляза мислено, че трябва на връщане да вплете тази подробност където й е мястото, но засега имаше по-важна задача. Измъчваше го нещо, за което шатрите нямаше как да помогнат.
В края на селото, отвъд шатрите, до самата река, имаше ниска полусферична колиба. За разлика от вигвамите, тя беше направена от здраво съшити кожи, изпънати върху скелет от върбови клони, но и по тях се кръстосваше плетеница от шарки, изрисувани с разноцветна глина. Раненото Коляно проследи една от тях. Финландците също като нас, разказваше тя, уважавали парната колиба. Затова когато се заселили из северните области, делаварските племена ги нарекли „бледолики, които живеят като нас“ и не ги закачали дори по време на войната с французите…
Вождът се намръщи и тръсна глава. Пак се разсейваше. Не заради финландците и историята на парната колиба бе дошъл тук.
Изведнъж дрехите му изчезнаха и той остана гол, само по набедрена превръзка. Когато вдигна парчето кожа, закриващо входа на колибата, отвътре го лъхна плътна вълна от горещ въздух. Озърна се, видя до вратата пълна догоре дървена кофа и плисна водата към мрачната вътрешност на колибата. Раздаде се съскане на нажежени камъни, избухна облак пара и Раненото Коляно пролази напред на четири крака, без да вижда каквото и да било. Входът с тихо шумолене се затвори зад него.