— Не, не ще ви дам дъщеря си, негодници! — тъй изкрещя баща ми и вдигна топора, преди да рухне на прага на воденицата с арбалетна стрела в гърлото.
Сетне те нахълтаха — мълчаливи и страшни, с мечове и факли в ръцете. Нахлузиха чувал върху главата ми, преметнаха ме на коня като безчувствен вързоп и ме понесоха към замъка на господаря Удо фон Хьоленберг.
Почти бях изгубила свяст, ала и в мъглата, забулила разсъдъка ми, пак съжалявах горчиво, че не съм смогнала да отнема живота си. Защото знаех, че ме чака участ по-лоша от смъртта. Мълвата нашепваше, че още от стари времена на всяко новолуние в замъка Хьоленберг попада една невинна девойка, а на сутринта я откриват да се скита напълно полудяла. Тъй бе станало в нашето село с Хана тъкачката и с русата Матилде, с кротката Грета и с Барбара, дъщерята на дърводелеца.
Когато се опомних, седях в меко кресло сред просторна, богато подредена стая. В камината гореше буен огън, ала въпреки топлината ме побиха студени тръпки, щом зърнах пред себе си господаря Удо. Млад и строен изглеждаше той, нито едно бяло косъмче нямаше в черната му брада, и все пак очите му бяха като на старец — бездънно дълбоки, изпълнени с товара на безброй години, сякаш бе живял далеч по-дълго, отколкото ни е отредил Бог.
— Бедното дете! — възкликна той и гласът му уж беше грижовен, а режеше като леден нож. — Какво са ти сторили? Успокой се, сега ще ти донеса малко бяло вино.
И той излезе, а аз скочих и трескаво подирих начин да избягам в смъртта от незнайната си участ. Нийде не намерих оръжие, а на прозорците имаше решетки. Но страхът ми бе дал нечовешка сила и когато чупейки ноктите си изкъртих едно от заключените чекмеджета на скрина, видях онова, което ми трябваше — дълга черна игла. Грабнах я, за да пронижа с нея сърцето си. И тогава чух гласовете.
— Насам — шушнеха те като сухи есенни листа иззад завесата край вратата. — Насам, насам, насам…
Дръпнах завесата и видях зад нея голямо кристално огледало, ала не моето лице беше в него, а лицата на Хана, Матилде, Грета, Барбара и още стотици, стотици други девойки с тъмни, празни очи.
— Тук ще дойдеш и ти — шепнеха гласовете. — При нас ще дойдеш, когато господарят Удо изтръгне душата ти с омагьосаната игла, за да продължава вечно своята младост.
Сетне чух стъпки откъм коридора, вратата се отвори и аз без да мисля замахнах натам с иглата. От тънкия връх излетя рояк ослепителни искри. Господарят Удо глухо изпъшка и се свлече на пода.
Видях как изкривеното му от ужас лице потъва в огледалото. Чух вика на сатанинска радост, с който се нахвърлиха върху него погубените души. После разбих с юмрук проклетия кристал, чух как в същия миг страшно пропукаха стените на целия замък и побягнах навън, преди да са рухнали върху мен…
— Хугберт, ти си изумителен! — възкликна Ермелинда, когато разказът свърши. — Нали и друг път ще ми четеш от тази книга? Къде я криеше досега?
— На сигурно място, ваша светлост — отговори невъзмутимо икономът. — Тя е фамилна ценност и след мен вероятно ще я наследи моят племенник Рафаел от Московитското княжество. Уви, сигурните скривалища са голяма рядкост в този дворец. Спомням си как преди години неизвестен злосторник ме лиши от значителен брой… хм… лични писма, скрити в отдушника.
При последните думи настроението на принцесата рязко се промени. Тя наду бузи, изчерви се, почна да се върти в креслото, накрая стана и с фалшива прозявка заяви:
— Знаеш ли, Хугберт, доспа ми се. Лека нощ.
Икономът я изпроводи със замислен поглед, усмихна се под мустак и тихичко промърмори:
— Лека нощ, скъпа принцесо. Дано онези писма да са ти допаднали. Все пак не можем да разчитаме само на празноглавата Леверие за възпитанието ти в сферата на чувствата…
Ланс Седмотер с уморена въздишка остави кофата и седна до зеленчуковата леха. Опънатото отгоре платнище го пазеше от преките слънчеви лъчи, но следобедната жега бе тъй жестока, че водата мигом се изпаряваше от нагорещената пръст и ставаше още по-трудно да се диша. Но нямаше как — без сянка и вода зеленчуците щяха да се спаружат за по-малко от тера. Затова след обедното училище Айдо и Ланс се редуваха да поливат лехата.
Той си представи със завист как Айдо дреме долу на хладно. После вдигна очи към небето, ала то беше ясно, само няколко бели облачета висяха над хоризонта без никакво обещание за дъжд.