— Хей, момче!
Ланс трепна, завъртя глава и изобщо не се учуди, когато видя рижавата досадница. Беше седнала на ръба на басейна и плацикаше крака във водата.
— Не съм „хей, момче“! — тросна се той. — Имам си име.
— Знам, казваш се Ланс — ухили се тя. — Добре де, не се ядосвай. Аз пък съм Кийра. Ела да си поговорим.
Той предизвикателно вирна глава.
— Защо да те слушам? Защото можеш да ме набиеш ли?
— Не — отговори тя учудващо меко. — Защото мога да ти предложа игри и забавления, каквито не си и сънувал.
Ланс се поколеба, после откъсна една зряла кромба, забърса я с ръкав и отиде да седне до Кийра. Водата в басейна беше топла, но когато потопи крака в нея, по кожата му плъзна усещане за приятна прохлада. Той захапа кромбата, засмука приятния сладко-кисел сок и протегна ръка към момичето.
— Искаш ли?
Тя отхапа на свой ред, млясна от удоволствие и сподели с тайнствен шепот:
— Ако баща ми разбере, здравата ще си изпатя. Казва, че не бива да ям тукашна храна. Да знаеш как се ядоса, като опитах сиренето от онова вързопче. А пък на мен ми хареса…
Ланс я огледа внимателно. Отново беше облечена в зелено, но не с рокля, а с прилепнали панталони и туника, пристегната в кръста със златно коланче, на което висеше малък кинжал в позлатена ножница. На краката си носеше леки златни сандали, а плитките този път бяха навити на два стегнати диска над ушите.
— Баща ти… — предпазливо изрече той. — Има ли нещо общо с Магед? Или с Великия изравнител?
Кийра се разсмя от сърце, потопи пръсти във водата и го напръска, но съвсем лекичко.
— Ама че глупост! Какво общо можем да имаме ние с онези надути дъртаци? Селена и Тера са нашият дом, а те… те са просто досадни навлеци отдалече… Представа си нямаш от колко далече.
Тя изведнъж се приведе към Ланс и устните й за миг докоснаха неговите.
Дъхът на момчето спря. Стори му се, че цялата жега на жаркото пладне приижда към него, за да го изпепели. А Кийра вече бе скочила на крака, гледаше го и се смееше звънко.
— Искаш ли пак?
— Да — прошепна Ланс с пресъхнало гърло.
Очите й изведнъж станаха странни — спокойни и много дълбоки като бездънни зелени вирове, подмамващи непредпазливия пътник в гореща обедна тера.
— А смел ли си? Храбър ли си като Железния крал, Ланс? Можеш ли да бъдеш Ланс Де Феро? Защото аз не обичам страхливците.
Тя изтича покрай ръба на басейна и спря от другата страна, където от скалата стърчеше масивен каменен лост.
— Хей! — сепна се Ланс. — Не пипай това! Забранено ни е!
Кийра пак се разсмя и натисна лоста. От дълбините на скалата долетя мощен смучещ звук, сякаш заровен великан се бореше да си поеме дъх. Водата в басейна се завъртя, отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, повърхността се завихри, образувайки широка фуния с трептящи стени.
— След мен, ако не те е страх! — извика Кийра, после кръстоса ръце пред гърдите си и се хвърли във водовъртежа с краката напред.
Рижавата й коса се мярна за миг на дъното на въртопа и след секунда изчезна.
През тази безкрайна секунда — от скока до изчезването на Кийра — Ланс буквално се раздвои. От едната страна беше послушното десетгодишно момче, което знаеше много добре, че не бива да пипа лоста за източване на басейна, а ако клапанът е отворен, да стои по-настрани от водата. От другата — някакво странно, диво същество, което взимаше връх в редовните боеве срещу хлапетата от долното село и плашеше противниците до смърт. В този миг то не остави никакъв шанс на послушния Ланс. Просто потисна волята му, завладя тялото и го тласна в стремителен скок към центъра на басейна.
Водата обгърна момчето. Мека, но непреодолима сила се вкопчи в краката му, дръпна ги надолу и изведнъж тесните хлъзгави стени на канала го притиснаха от всички страни. Ланс летеше надолу, сърцето му биеше до пръсване, в ушите му нахлуваше глухо бълбукане и свистене, гърдите му се издуваха до болка от недостиг на въздух. Ще умра, помисли си той — ала странно, тази мисъл го изпълни с необясним, опияняващ възторг.
После краката му ненадейно срещнаха мека опора, той залитна, нечии ръце го подпряха и когато отвори очи, стоеше нагазил до кръста в тинестото блато под хана, а от отвора в скалата над него продължаваше да се лее пенлив водопад. Примигвайки от полепналите по клепачите му капки, Ланс зърна пред себе си усмихнатото лице на Кийра. Тънките й ръце го стегнаха в здрава прегръдка, устните й се впиха в неговите — усещането бе ново, непознато и неописуемо прекрасно — сетне тя отскочи назад и със смях плисна насреща му шепа вода.