— Наричай ме „ханум“, както е нашият обичай — каза Мириам. — Това „милейди“ винаги ми звучи някак пресилено и театрално. Може и да съм принцеса, но израснах в шатра насред пустинята и наравно с другите босоноги деца водех козите на паша.
Неандът леко склони глава.
— Както предпочитате… ханум. А сега, ако ме извините, трябва да си почина малко. След два часа тръгваме.
Той взе два дебели клона и като се пресегна над спящите, ги хвърли в огнището. Избухна рояк искри и откъм кожените дрехи се разнесе мирис на пърлено.
— След два часа? — стреснато повтори Мириам. — Аграм, това е самоубийство.
— Не, ханум — твърдо отговори неандът, докато сядаше до другарите си. — Самоубийство ще е да останем тук. Единствената ни надежда е да стигнем до Храмовия остров в центъра на Тихо, там ще намерим убежище. И това трябва да стане за една тера, най-много за тера и половина. Завари ли ни изгревът, снегът ще почне да се топи, ледът на езерото ще изтънее и ще се наложи да чакаме на брега, а после да търсим лодка. Няма шанс да останем незабелязани.
— Това са поне четирийсет километра — възрази принцесата. — Повечето от тях по труден терен, нагоре до хребета на Тихо, а той е висок над четири километра. И този студ… Седрик няма да издържи с тази кашлица.
— И конят също — кимна Аграм. — Ще ги оставим тук. С достатъчно дърва имат шанс да оцелеят до деветата тера. А за нас не се тревожете. Няма да се наложи да прехвърляме билото. Точно над нас, някъде към средата на склона, има стар отводнителен тунел. Минем ли по него, после пътят ще е само надолу към централното езеро. Само четирийсет километра за тера и половина. Дори вие ще се справите без затруднения, сигурен съм.
— А той? — тихо попита Мириам. — Ще издържи ли и той?
Тя отметна кожите в горния край на вързопа и отдолу се показа зачервено бебешко личице с плътно затворени очи.
Старият неанд опита да се усмихне, но съобрази, че заледената брада ще скрие усмивката му, затова се постара да вложи в гласа си цялата небрежна самоувереност, на която беше способен.
— И се съмнявате? Погледнете го само! Спи непробудно като истински селенит. Този малък юнак е по-жилав от всички нас. Всичко ще бъде наред, ханум, повярвайте ми.
Ех, ако можех и аз да си повярвам, помисли неандът, докато затваряше очи. Видението отново се мярна пред погледа му, но вече бе замъглено и той така и не успя да различи дали Седрик е между мъртвите или не. А най-лошото бе, че не знаеше кое решение би довело до гибелта.
Дано да съм направил верния избор, каза си той, сетне решително прогони съмненията и само след минута потъна в дълбока войнишка дрямка.
Кабинетът на канцлера Берилиус бе дълбоко в скалата на двайсет метра под основите на двореца, но широкият перископичен прозорец — истинско чудо на джуджешката техника, изработено от огледала и кристални призми — разкриваше изглед към заснежената столица. Белите улици бяха пусти, отвъд тях се тъмнееше крепостната стена, а в далечината, на фона на нощното небе, стърчаха иззад хоризонта бели планински вериги.
За теранин гледката към Коперник би била разочароваща. Въпреки огромната площ на града, сградите в него бяха ниски и изградени нарядко, по-високите здания се брояха на пръсти, но пък за сметка на това навсякъде имаше замръзнали канали и широки правоъгълни басейни. И естествено, най-озадачаващо за пришълеца щеше да е пълното мъртвило, каквото в един голям терански град не настъпва дори и посред най-глухата нощ. Само хилядите струйки дим, извиращи сякаш направо от недрата на Селена, подсказваха, че столичаните дремят в дълбоките си жилища докато нощта отмине.
Берилиус на драго сърце би сторил същото, ала тази нощ не му беше до сън. Твърде много неща бяха заложени на карта. И ето, че будуваше в кабинета си през дългите нощни часове и тери, измъчван от бездействие и тревога, докато нейде далече се водеше игра на живот и смърт — игра, която можеше да преобърне баланса на силите в кралството и да промени бъдещето на цяла Селена… та дори и на Тера.
Той вдигна поглед към препарираната глава на дългозъб, закачена на стената срещу писалището. Жълтите стъклени очи на звяра върнаха погледа с надменно безразличие.
Ти знаеш най-добре простата истина, нали, стари приятелю, помисли си Берилиус. Убий, или ще бъдеш убит; изяж, или ще бъдеш изяден. Без морал, без скрупули и сантименти. За тях няма място в суровата игра на живота. И все пак това не е достатъчно, то далеч не винаги помага да оцелееш. Затова ти си там горе, а аз все още седя тук, зад писалището.