Още по-интригуващи се оказаха ситните кафеникаво-лилави гъбки, наречени Psiloscybe mexicana. Записките описваха тяхната способност да предизвикват магически видения в храмовете на Ацтеканската империя, но текстът се оказа непосилен за нея. Успя да разчете само няколко откъса, оставящи мъчително-изкусителното усещане за хилядолетна тайна.
Най-силно обаче я впечатли една от картините, изрисувана особено майсторски, макар и почти без цвят. Под натегнали мрачни облаци, сред зловеща сивкаво-черна пустиня се извисяваше дърво със стотици преплетени стволове и плоска корона с тъмнозелени перести листа. Неизвестният художник бе успял да изрази усещането за смъртна заплаха, лъхащо от сянката на ниско натегналите клони, отрупани с тъмни кожести плодове.
Описанието започваше така:
Arbor mortis (Fica malefica), planta pernicosnissima in universo. Ex quo antiquis gemo-magicae artis creavi. Exurge in Mundus antiquis Arabum. Studuit et describitur in detail in al-Arabi Fatih al-Hakim Judges indoctus.
Ермелинда бе успяла криво-ляво да сглоби превода:
Дърво на Смъртта (Смокиня злотворна), най-смъртоносното растение във вселената. Сътворено от Древните чрез гемо-магия. Расте в страната Арабия на Древния свят. Изучено и описано подробно от арабския учен Фатин ал-Хакими.
Тя препрочете текста, кимна доволно и отново посегна към речника, макар че очите й лепнеха за сън.
Името му беше Абдул ал-Хакими, но никой не знаеше това. В мизерните бордеи на древното гробище го наричаха Нусафер Елхаджиб — Половин Вежда, защото над лявото му око имаше дълбок белег от изгаряне. Най-често му викаха просто Хаджиб. Беше дребен за своите четиринайсет години, но жилав и с удивително силни ръце, на чието укрепване посвещаваше всяка свободна минута. Просяците, крадците и дори убийците се бояха от него, както човек инстинктивно се бои от скорпион или кобра. Наоколо му се носеше мрачният ореол на безнадеждна свирепост, готова всеки момент да го тласне към самоубийствено и хладнокръвно насилие.
Единствено нищият проповедник Джалал ал-Дин често спираше момчето и се опитваше да стигне до сърцето му с мъдри слова.
— Виждам, че черна тайна влачиш след себе си като сянка, сине мой — казваше старецът. — Добре я познавам, срещал съм и други като теб. Някой ти е нанесъл люта рана, изгорил е дървото на сърцето ти до корен и сега вярваш, че единствено мъстта може да те възроди. Ала помни какво е казал Пророкът: Възмездието за злина е злина като нея. А който извинява и се помирява, неговата награда е при Аллах. Не обича Той угнетителите.
Вместо отговор Елхаджиб пускаше някоя дребна монета в паничката на проповедника, покланяше се и се отдалечаваше мълчаливо.
Тази вечер обаче той заобиколи отдалече обичайното място на благочестивия просяк и пое през лабиринта от порутени гробници на северозапад — там, където необятното гробище свършваше и започваше ничията земя преди първите къщи на милионния град.
Този огромен некрополис отдавна бе станал място по-скоро за живите, отколкото за мъртвите. Десетки хиляди човешки същества се раждаха, живееха и умираха в сводестите кирпичени постройки, предвидени за покойниците. Лишени от надежда и от място в реалния свят, те вегетираха тук, затъвайки в тресавището на престъпността, пороците и безсилието. Понякога, докарани до отчаяние, дрипавите тълпи се хвърляха да разграбват най-близките градски квартали и загиваха със стотици под ятаганите и копията на халифската стража. Сетне труповете им намираха покой във водите на Нил, или се завръщаха отново там, откъдето бяха дошли. Това бе единствената милост, която съдбата можеше да им предложи.
Включително и на онзи, когото някога наричаха Абдул ал-Хакими.
Джафер ибн Басам подтичваше в полумрака по тесните проходи между гробниците и се озърташе плахо на всички страни под жълтите лъчи на рано изгрялата пълна луна. Минаването през покрайнините на гробището беше кратко, не повече от пет минути бърз ход, но той бе чувал толкова страшни истории, че очакваше всеки момент да го връхлети тълпа прокажени просяци, въоръжени с ръждиви ханджари.