Ала вие, които така добре познавате естеството на моята душа, едва ли бихте допуснали, че съм изрекъл някаква заплаха. Рано или късно щях да получа мъст; този въпрос беше решен категорично — но самата категоричност на решението ми изключваше идеята за риск. Трябваше не просто да накажа, а да накажа безнаказно. Една злина не е поправена, ако възмездието догони поправящия. И еднакво непоправена е тя, ако отмъстителят не принуди сторилия злината да осъзнае отмъщението.
Сънят на канцлера Берилиус бе удивително ясен. Нещо повече, той знаеше, че това е сън и го сънува не за пръв път — макар че наяве не помнеше нито една подробност.
С фенер в ръка, облечен в простичка бяла дреха, той стоеше сред мрачна и пуста зала с гладки стени, изградени от грамадни блокове червен гранит. Смазваше го усещането за някаква чудовищна тежест, надвиснала над главата му. Невидими сили го притискаха от всички страни, стягаха в обръч гърдите му и го заставяха да гълта с мъчително усилие тежкия, застоял въздух.
Спомни си с кристална яснота онези ужасни нощи от детството, когато се събуждаше задъхан, разтреперан и облян в пот. Лекарите не можеха да му помогнат и сега той знаеше защо — болестта не бе в тялото му, а във виденията, идващи от далечната Тера. В дългото промъкване по тесни каменни коридори, където не можеше да се изправи и трябваше да лази на четири крака към незнайна цел, където го чакаше нещо още по-страшно.
Берилиус прекрачи напред и едва доловимият шум от стъпките му отекна звънко сред гранитните стени, притежаващи удивителна акустика. Слабата светлина на фенера огря грубо издялан каменен саркофаг, чийто ляв ръб беше отчупен от незапомнени времена. Всеки път, когато го видеше, Берилиус неволно се питаше как е попаднал тук — просто нямаше как да са го домъкнали по тесните тунели. Ала това бе най-малката загадка на тия страховити места.
На две крачки от саркофага той спря, пое си дълбоко дъх и се застави да погледне надолу. Както винаги каменният сандък беше празен. И все пак за миг въздухът над грапавото дъно сякаш затрептя и пред погледа на Берилиус стремително се смениха видения — тъй мимолетни, че почти се сливаха едно с друго. Първото бе младеж с тъмнокестенява вълниста коса, тънки устни, дълъг прав нос и сключени гъсти вежди; броня от изкусно съединени метални пластини покриваше горната част на тялото му; по средата на гърдите блестеше позлатено релефно изображение на женска глава със змии вместо коси. Последва го мъж в напреднала възраст с провиснал пред челото черен перчем и смешно орязани черни мустачки; облеклото му беше простичко — кафяви панталони и кафява риза, пресечена диагонално през гърдите от тънък ремък, навярно за закрепване на меч, макар че самото оръжие не се виждаше. За част от секундата се мярна старец в маслиненозелена униформа с прошарена рижава коса, властно навъсено лице и буйни пожълтели мустаци на заклет пушач.
После нищо. Отново празният саркофаг. И от него долетя глас — благ, гальовен, всемилостив… и изпълнен с неотвратима заплаха. Странно, но звукът му не отекваше от стените, а сякаш се разтваряше във въздуха веднага щом отминеше отвъд единствения слушател.
— Гордей се, бароне — изрече гласът. — Дълги години беше мой роб, мое сляпо оръдие. От днес ставаш мой верен слуга. Времената се променят, Берилиус. Вековете отминаха, звездите се изместиха и нови фигури излязоха на дъската. Голямата игра започва и никой не знае как ще завърши. Наближава денят на Чашата, заедно с нея идват три момчета и три момичета. Искам ги и ти ще ми ги дадеш.
Коленете на канцлера се подкосиха. Той падна на колене, преклони глава и прошепна:
— Да, господарю! Кълна се!
Магическото ехо на гранитната зала повтори обета му.
Ермелинда трепна и се събуди. Беше заспала облакътена върху бюрото. Пред замъгления й поглед изплуваха несвързаните редове на превода: гибелно оръжие… чудодеен цяр… оловна съдина с подвижен капак…
Така и не бе успяла да разгадае основната част от записките за Дървото на смъртта. Смисълът упорито й се изплъзваше. Тя направи гримаса, изплези се на бележника и стана от стола. Разкърши се, разтърка очи и откри, че е съвършено разсънена. Както винаги тишината на дремещия дворец й действаше ободряващо и я подканваше да потърси с какво да запълни нощното безвремие.