Момичето прехвърли няколко картончета и посочи с пръст.
— Ето, тази. Зелената с дантелената яка. Виж само как е вдигната зад тила като платно на кораб!
Гувернантката врътна очи към тавана и презрително духна струйка дим.
— Все зелено, та зелено! Заради онзи портрет на херцогиня Сакробоско, нали? Само че много бъркаш, драга моя! Първо, двете сте съвсем различни и ако искаш да знаеш, ти ще станеш много по-красива от нея. Но след време, млада госпожице, след време. Имай търпение. Още ти е твърде рано, за да се правиш на гранд-дама. Чар и свежест — това е твоята сила в момента. Ето, виж кое би ти отивало най-много.
Тя се разрови из картончетата, извади едно и го сложи пред Линда.
— Гледай само! Небесносиньо, идеалният цвят за теб. Тия сребърни бродерии по корсажа подчертават тънката талия и привличат вниманието към бюста… не се изчервявай, крайно време е да разбереш, че бюстът е тайното оръжие на всяка жена.
Розалия сложи пред Ермелинда чаша горещо кафе и малък поднос с курабийки, после се наведе над картинката.
— Точно така! С тая рокля ще си самата прелест, миличка. Нямам търпение да те видя!
Линда захапа една курабийка, огледа отново картончето, позамисли се и кимна.
— Добре де, имате право. По-хубава е от зелената. Само че как да я поръчаме, без майка ми да разбере? Пък и в Коперник няма кантора на Де Феро.
— Ама в пристанището Фра Мауро има — ухили се Розалия. — Дори и по-наблизо, в Рейнхолд. А дотам са само две тери път. Ако пратиш Хугберт, никой няма да разбере.
Момичето преглътна курабийката, отпи глътка кафе и въздъхна.
— Жал ми е да го разкарвам. Стар е вече…
— Никаква жалост, млада госпожице! — строго я смъмри гувернантката. — Мъжете са като кучетата — колкото по-трудна работа им възложиш, толкова повече се радват да докажат обичта си.
Ермелинда вдигна глава, погледна я с усмивка и сложи длан върху картончето.
— Сигурно си права, Ивон. Решено — още щом се съмне, пращам Хугберт до Рейнхолд.
С тихо свистене прашката се въртеше все по-бързо и по-бързо над главата на Ланс. Той усещаше как тежестта на заобления камък нараства, тегли настрани, набира инерция — и когато му се стори, че подходящият момент е дошъл, разтвори пръсти.
Освободеният камък полетя право напред… и профуча на цели две крачки от дънера, който момчето си бе определило за мишена. Ланс изсумтя от раздразнение и се плесна ядосано по бедрото. Вече толкова дни тренираше, а резултатите си оставаха разочароващи. Криво-ляво бе усвоил въртенето и изстрелването, но за точност не можеше да става и дума. А най-много го ядосваше това, че докато в хвърлянето на камък с ръка бе безпогрешен, с проклетата прашка се чувстваше ужасно непохватен. Идваше му да зареже всичко и да се откаже от обещаните уроци на стария Хурго, но не искаше да разочарова баща си.
Той нави прашката, пъхна я в джоба си и тръгна да дири камъка. Беше положил сума ти усилия докато го очука до що-годе заоблени очертания. Разправяха, че в реките на Тера било пълно с чудесни валчести камъни, но тук на Селена имаше само ръбести скални късове, крайно неудобни за мятане. Неправилната форма ги караше да се премятат и да променят посоката на полета както си искат.
— Това ли търсиш?
Ланс трепна от изненада и рязко завъртя глава надясно. Естествено, там стоеше Кийра с неговия камък в ръка. Само тя умееше да се появява така безшумно и неочаквано. Беше облечена с познатата зелена рокличка и стройният й силует почти се губеше в зеленикавия горски сумрак на ранния следобед.
Макар че всъщност му бе приятно да я види, Ланс направи гримаса, поемайки камъка от ръката й. После тръгна обратно към поляната, а момичето го последва, говорейки зад гърба му:
— Хич не те бива, тъй да знаеш. Прашката иска усет. Трябва да я почувстваш, да стане част от ръката ти. Не го ли постигнеш, никога няма да улучиш целта.
— Ти пък какво разбираш от тия работи? — изсумтя Ланс, докато спираше по средата на поляната и вадеше прашката от джоба си.
Кийра се разсмя и пристъпи към него.
— О, разбирам много повече, отколкото си мислиш. Мога и теб да науча. Искаш ли?
— Ами хайде де, какво чакаш? — троснато отговори той, но под грубия тон се криеше сянката на надежда, че тя наистина знае как да му помогне.