С едно неуловимо бързо движение Кийра се озова плътно зад него, притисна се към гърба му и изпъна ръце покрай неговите.
— Затвори очи, Ланс. Почувствай ме. Усети как се сливаме като две струи в потока. И запомни: видима или невидима, аз винаги ще бъда до теб, когато вземеш в ръце оръжие. Телата ни са едно цяло. Ръцете ни са едно цяло. Усещаш ли го?
— Да — отвърна дрезгаво той и потръпна, усещайки еластичния натиск на едва напъпилите й гърди.
— Сега отвори очи съвсем бавно — прошепна тя, галейки ухото му с топлия си дъх. — Отначало всичко ще е в мъгла. После мъглата ще остане, но ще виждаш дървото по-ясно от всеки друг път. То също ще стане част от нас двамата… Ето, така… А сега прашката почва да се върти съвсем сама…
Нейде в дъното на душата си Ланс ахна от изумление. Светът се променяше. Всичко тънеше в сива мъгла — всичко, освен дървото отсреща. Въздухът нахлуваше в дробовете му като чист планински поток, изпълнен с енергия. Прашката се завъртя, покорна на две слети ръце — неговата и тази на Кийра. Въртенето ставаше все по-бързо, все по-мощно.
— Сам ще усетиш кога — прошепна момичето.
И Ланс усети. Сякаш хиляди невидими иглички се впиха безболезнено в цялата му ръка, той отпусна края на прашката, камъкът полетя напред и с пукот отхвръкна от средата на дънера.
Възторгът бликна из цялото му тяло като опияняваща вълна. Ланс изкрещя и подскочи с вирнати нагоре ръце, после се завъртя към Кийра.
— Хайде пак!
Но тя поклати глава. Очите й изведнъж бяха станали строги.
— Не, Ланс. Помогнах ти за първата крачка, но останалото ще трябва да извървиш сам. Просто не забравяй усещането, че вече сме винаги заедно. Помниш ли го…
Тя не довърши. Нейде в далечината се раздаде тръбен рев на мамут и почти веднага от същата посока долетя приглушен вик:
— Ла-а-а-анс! Ланс!
Ланс застина с провиснала от ръката прашка. Викът се повтори, потрети.
— Е, докара си го най-после, глупакът му с глупак! — възкликна ядосано той. — Вечно се забърква в разни животински истории, сега и до мамутите е опрял. Ако го стъпчат, какво ще кажа на нашите?
И Ланс побягна напред. С крайчеца на окото си виждаше как Кийра тича през гората на няколко крачки вдясно от него, без да изостава. Странно, наистина я усещаше като част от себе си, като че нейната воля упътваше краката му сами да намират опора и да избягват препятствията. Това напомняше някакъв необикновен, ефирен танц между двама партньори — разделени и в същото време единни.
Дърветата оредяха, отпред просветна открито пространство и там, в края на гората, зърнаха нещо невероятно. На самия ръб на дълбока яма стоеше грамадната, космата фигура на мамут. Женска, досети се Ланс, без сам да знае откъде. Тя тревожно пристъпваше от крак на крак и ту надигаше хобота си нагоре да изтръби, ту посягаше надолу към ямата. Изправен до нея, Айдо я потупваше по рошавото бедро и говореше нещо успокоително. Изобщо не беше изплашен. Дори напротив, изглеждаше по-скоро въодушевен.
— А, дойдохте най-сетне! — подметна небрежно той. — Откога ви викам…
Ланс зяпна от изненада, въртейки глава ту към Айдо, ту към Кийра.
— Ама ти… ти я виждаш, така ли?
Айдо сви рамене.
— Много ясно, че я виждам. Не стойте там, ами елате да помогнете.
В този момент женската откъсна поглед от ямата и се обърна към новодошлите. В хлътналите й черни очички блесна гневна тревога. Тя изсумтя заплашително и разтръска огромните си закривени бивни.
— Недей така, де! — взе да я увещава Айдо. — Това са Кийра и Ланс. Нищо лошо няма да му направят.
— На кого? — попита Ланс.
Вместо отговор брат му посочи надолу. Като се озърташе боязливо, Ланс пристъпи напред, надникна в ямата и пак ахна. На дъното се щураше напред-назад малко чорлаво мамутче, цялото омазано в пръст. То издаваше жални звуци и опитваше да се изкатери навън, но всеки път падаше и после дълго не можеше да се изправи на крака.
— Ония от Крива могила са виновни — обясни Айдо. — Набили са си в главите, че мамутите им пасат маковите ниви, затуй залагат капани. Е, възрастните мамути са достатъчно умни, за да не се хващат, ама виждаш с малките какво става.
Женската изпръхтя отново, но погледът й вече бе поомекнал. Тя бавно протегна хобот към Ланс, а той стисна зъби и не помръдна, докато грамадният звяр го душеше недоверчиво.