— Трябва някак да го измъкнем — продължаваше Айдо. — Аз опитах да го повдигна отдолу, ама е много тежко. Ако се хванем тримата…
Ланс огледа мамутчето, замисли се и цъкна с език.
— Пак няма да можем.
— Ами тогава бягай да донесеш лопата и кирка — предложи Айдо. — Ще разкопаем едната страна на ямата, та да може да се изкачи.
— Представяш ли си колко време ще трябва да копаем? — възрази Ланс. — Не, и така не става.
— Добре де, умнико! — ядоса се Айдо. — Вместо да критикуваш, вземи да предложиш нещо!
— И ще предложа! — закани се Ланс.
Хапейки съсредоточено устни той огледа ямата, вдигна очи към короните на близките дървета, пак сведе очи към мамутчето и внезапно подскочи.
— Открих!
— Какво? — бързо попита Айдо.
Но Ланс вече тичаше през гората към хана.
Когато се върна след половин час, майката изглеждаше още по-разтревожена, а малкото още по-изтощено. То вече нямаше сили да опитва да се измъкне, и само тъпчеше напред-назад с жално пъшкане.
Ланс смъкна от рамото си дългото намотано въже, което бе донесъл. Пусна го на земята, хвана единия край, пристъпи до най-близкия бук и пъргаво се изкатери до върха. Там върза въжето за ствола, подръпна веднъж-дваж, за да се увери в здравината на възела, после все тъй бързо се смъкна долу.
— И сега какво? — попита Айдо.
— Сега дърпайте с всичка сила!
Тримата стиснаха здраво въжето и задърпаха. Върхът на дървото се огъна, но това бе всичко. За повече не им стигаха силите.
Пъшкайки от умора и разочарование, Ланс понечи да разтвори пръсти, но в този момент стъблото на бука изскърца и бавно започна да се превива все по-надолу. Той вдигна очи и видя, че майката е вкопчила хобот във въжето, за да им помогне.
— Браво! — провикна се радостно момчето. — А сега дръжте и не пускайте!
С един скок се озова на дъното на ямата. Провря въжето под корема на слисаното мамутче, омота го веднъж, сетне още веднъж, сплете възел и извика, без да вдига глава:
— Отпускайте бавно!
Въжето се изпъна, избуча глухо като басова струна, после тромавите крачета на мамутчето се отлепиха от дъното. С изплашен рев то бавно се издигна нагоре — педя, две, три. Ето, вече достигна ръба. Айдо и Кийра го задърпаха настрани, развързаха възела и малкото се озова на свобода. Майката затръби отново, този път радостно и победоносно.
Долу Ланс подскачаше и опитваше да се хване за ръба, ала рохкавата пръст се ронеше под пръстите му. Ненадейно нещо дебело и космато го обгърна през гърдите с могъща и в същото време ласкава сила. Лъхна го остър мускусен мирис, той литна нагоре като изстрелян от катапулта, после усети под нозете си твърда опора.
Минута или две всички стояха като замаяни до ръба на ямата, без да могат да повярват, че всичко е свършило. Майката душеше ту децата, ту собствената си рожба, която плахо се свираше между предните й крака. Ланс извади от джоба си голям краешник ръжен хляб и го протегна към мамутчето. То подуши недоверчиво подаръка.
— Хапни си, хапни! — насърчи го Айдо. — И на мен като ми се случи нещо лошо, най обичам да си похапна.
Малкото пое краешника, сръчно го метна в устата си и замляска. Явно му се услади, защото вече без да се колебае, пъхна хобот в джоба на Ланс и с развълнувано сумтене почна да търси трохи.
Майката изтръби тихичко и го побутна с коляно. Мамутчето отвърна с недоволно сумтене. Изглежда, все още се надяваше да изрови нещо от празния джоб. След като още едно побутване не даде резултат, майката го плесна с хобот по дупето и този път то прекрати издирванията, макар и не твърде охотно.
— Взехте си беля на главата — промърмори замислено Кийра, докато тримата гледаха как майката и малкото се отдалечават с бавна, тежка стъпка. — Вие, човеците… и неандите, де… просто не знаете каква магия се крие в хляба. Е, за днес стига толкова. Крайно време е да се прибираме.
Докато си лягаха за кратка следобедна дрямка, преди да помогнат на Велд да ожъне нивата с ръж, Ланс промърмори:
— Значи виждаш Кийра? Ех, братче, олекна ми, като разбрах. Бях почнал да си мисля, че ми се привижда. А знаеш ли я коя е?
— Как коя? — учуди се Айдо. — Кийра си е Кийра. Май е племенница на Белия мъдрец.
Ланс се надигна на лакът.
— Белия мъдрец ли? Този пък кой е?
— Де да го знам — сви рамене Айдо. — Идва понякога да ми разказва разни умни неща — за животните, за билките, за болестите. А пък нашите не го виждат, също като твоята Кийра.