— Но кой е той? — развълнува се Ланс. — Има ли нещо общо с Черния конник?
— Де да знам, бе човек! Питай Кийра, тя сигурно знае. Хайде сега, заспивай, че работа ни чака!
С тия думи Айдо се завъртя към хладната стена и не след дълго засумтя тихичко — досущ както бе сумтяло мамутчето, докато ровеше из джоба на Ланс.
Беше една от онези нощи, които открай време са едновременно благословия, проклятие и магия за древните арабски земи. Нито полъх не трепваше в душния въздух; сребристо-синият сърп на Селена висеше ниско над неподвижните корони на палмите и прогонваше съня, пораждайки в сърцата някакъв неясен, тревожен копнеж. В такива нощи се раждат безсмъртни стихове, велики начинания и черни дела. Или пък просто най-сетне идва предутринна дрямка и отнася завинаги спомена за безсънните часове.
Нусафер Елхаджиб вървеше по пътечката между зеленчуковите градини и усещаше с наслада как откъм реката повява насреща му влажен, прохладен въздух. До самата вода спря, седна в меката трева, облегна гръб на една палма и затвори очи. Искаше да забрави за всичко на света, да забрави кой е бил и какъв е днес. И забравата наистина дойде, ала нито тя, нито дори пълноводието на хладния Нил можеше да отмие горчивия привкус на болка и ненавист.
Бяха минали може би десетина минути, когато нейде съвсем наблизо мек старчески глас произнесе сред тихия плисък на реката:
Елхаджиб отвори очи. До съседната палма стоеше прегърбен, изпосталял силует и той не толкова разпозна, колкото се досети, че това е уличният проповедник Джалал-ал Дин. В полумрака дрипите му изглеждаха снежнобели, сякаш милосърдната нощ се опитваше да превърне нищия старец в пратеник на Аллаха.
— Остави ме на мира, старче — изрече с досада момчето. — И тук ли не ще намеря покой?
— В такава нощ никой не бива да бъде сам, синко — отвърна светият човек. — Никой освен поетите и влюбените, броящи всяка минута до срещата със светилото на сърцето си.
— А аз искам да бъда сам — възрази упорито Елхаджиб. — Стига ми и мълчаливата компания на Селена. Тя поне никому нищо лошо не е направила.
— През устата ти говори високомерието на младостта — въздъхна проповедникът. — Знам, страданието дарява мъдрост и ти си почерпил от нея с пълни шепи. Ала ти липсва мъдростта на годините, а тя е съвсем различна, Абдул ал-Хакими.
Елхаджиб не усети как е скочил на крака. Дишаше тежко, а десницата му здраво стискаше ножа — всъщност обикновено парче наточена стомана, омотано с вехт парцал откъм дръжката.
— Кой си ти? — попита задавено той. — Откъде ме познаваш?
Белият силует на стареца се полюшна лекичко в полумрака.
— Кой съм аз? Труден въпрос задаваш, момко, и най-големите мъдреци на света не са успели да открият верния отговор. И аз като теб съм само една заблудена душа, скитаща по друмищата, що Аллах е разстлал пред нозете ни. Ала някога познавах баща ти, мъдрия Фатин ал-Хакими, и знам, че не би искал да те види такъв — мъртъв за света, безнадеждно отровен от черната жлъч на омразата. Казват, че отмъщението е ястие, което се яде студено. Би ли искал да ядеш студен и лоясал вчерашен пилаф?
— По сметищата съм ял далеч по-лоши неща — процеди през зъби момчето. — Дори съм се бил с нокти и зъби за тях след…
— След пожара, нали? — тихо допълни старецът, след като той не довърши.
Пръстите на Елхаджиб отново се впиха в парцала около дръжката на ножа.
— Твърде много знаеш, старче — глухо прошепна той. — А знаеш ли какво ме докара дотук?
Проповедникът кимна и дългата му бяла брада се полюшна в сянката.
— Знам, синко. Баща ти беше свят човек, мъдрец и мечтател. Той носеше изцеление на хората, без да ги пита дали са бедни или богати. Сбираше знания за най-страшните отрови, за да ги превърне в лекарства и не се побоя да прекрачи в смъртната сянка на Прокълнатото дърво, дирейки там цяр за неизлечими болести. Ала казано е: Който трупа познание, трупа печал. Зли люде възжелаха да се възползват от забраненото знание, а когато постигнаха своето, погубиха и него, и всичките му близки… освен теб.