Напрежението изведнъж се изпари от тялото на Елхаджиб и той се почувства безплътен и олекнал като сапунен мехур. Отровата на омразата бе изчезнала, ала на нейно място се възцаряваше усещането за някаква фатална предопределеност, която го тласка безмилостно по отдавна предначертан път.
— Тогава знаеш, че нямам избор — прошепна той. — Трябва да отмъстя за него, това вече е едничкият смисъл на моя живот.
— Избор винаги има — отвърна Джалал ал-Дин. — Ето ти първия избор: дали ще бъдеш Нусафер Елхаджиб или Абдул ал-Хакими. Дали ще поискаш да прегърнеш смъртта и отмъщението, или ще подириш корените на живота, за да продължиш делото на баща си. Тръгнеш ли по първия път, ти вече си мъртъв. Знам, това не те вълнува. Но продължиш ли нататък, ще стигнеш до нов кръстопът и там ще е най-трудният избор. Нека да ти разкажа една приказка.
— Голям съм вече за приказки — възрази момчето.
Проповедникът поклати глава.
— Никой не е твърде стар за приказки, синко. В тях е събрана мъдростта на света. Чуй какво ще ти разкажа сега, а после ако искаш, кажи, че е само бръщолевене на един изкуфял дъртак.
Той бавно седна до палмата, изпъшка тихо, облегна глава на стъблото и заговори с унесен глас, който се сливаше с ромона на реката.
Далече сред знойните пясъци на пустинята се крие зеленият и свеж оазис Сулва, където живеят добри, простодушни и работливи хора. А насред оазиса се издига голяма черна скала, от която блика студен и бистър извор. Бедуините я наричат Хаджар-ел-Мураби, тоест Камъкът на лихваря, и ето каква легенда разказват за нея.
Преди векове в оазиса Сулва пристигнал непознат чужденец. Обличал се в черно, ходел с наведена глава и изглеждал кротък и благ, но не поглеждал никого в очите.
Скоро плъзнала мълва, че чужденецът има много пари и е готов да услужи на всекиго срещу скромна лихва. А хората там живеели бедно, тъй че първо един помолил за заем, после втори и трети. Не минала и година, а вече целият оазис бил задлъжнял към лихваря.
Лесно се взима заем, но трудно се връща. Видели хората, че няма надежда някога да се отърват от дълговете, които непрестанно нараствали като зловредни плевели. Тревога помрачила лицата им и смутила спокойния им дотогава сън.
Но нещата не свършили с това. Един ден лихварят застанал пред съвета на старейшините и казал:
— Чуйте ме, мъдри старейшини. Знам, че всички в оазиса имат дълг към мен. Ала аз не съм зъл човек. Готов съм да опростя дълговете до последната медна монета, ако ми дадете кладенеца, от който черпите вода за пиене и за посевите. А аз обещавам всекиму да давам вода и никому да не отказвам.
Посъвещавали се старейшините, разпитали хората от оазиса и накрая решили да приемат предложението. Тъй единственият им кладенец станал собственост на чужденеца.
Рано на другата сутрин много хора се отправили към кладенеца с кофи, стомни и мехове за вода. Но насреща им се изпречил лихварят с четирима въоръжени пазачи.
— Моята дума на две не става — казал им той. — Обещах да давам на всекиго вода без пари. Но не съм казал по колко. От днес ще получавате по две чаени лъжички на ден, а който иска повече, нека бъде тъй добър да си плаща.
Едва сега хората разбрали в какъв капан са попаднали. Ала вече нищо не можело да се направи, защото лихварят пазел кладенеца денем и нощем, и никому не давал вода на вересия.
А в оазиса живеела една бедна вдовица на име Лейла, която обичала своя невръстен син Ахмед като зеницата на очите си. Но ето че в дома й дошла беда — Ахмед се разболял. Мятал се в треска, а пресъхналите му устни се напукали от жажда и клетата вдовица нямала ни капка вода да му даде. В отчаянието си Лейла грабнала една чашка и изтичала към кладенеца да моли лихваря за помощ. Той обаче отмерил две лъжички вода и рекъл:
— Толкова ти се полага за днес. Ако искаш повече — върви при Камилския кладенец.
Този Камилски кладенец бил изкопан в стари времена сред пустинята, край един изоставен керванджийски път на два часа пеш от оазиса. Отдавна никой не бил ходил натам и никой не знаел дали в него още има вода. Лейла обаче нямала друг изход. Взела въже, кофа и мех за вода, и тръгнала през пясъците под палещото слънце. Не два, а три часа вървяла, додето зърнала порутените останки от стената около кладенеца. В сърцето й трепнала надежда, че ще може да напои с вода болното си дете и да сложи мокра кърпа върху пламналото му чело.