Когато гласът на стария проповедник заглъхна, в сянката на палмите се възцари дълго мълчание. Накрая момчето тихо попита:
— И каква е поуката от всичко това?
— Поуката, синко, е тази, че причината за едно или друго зло може да се крие по-дълбоко от най-очевидните истини. Ти си мислиш, че знаеш кому да отмъстиш. Ала всъщност може би има друг, още по-зъл враг, и предметът на твоята омраза не е нищо повече от обикновен инструмент в неговите ръце. Пътищата на света рядко са толкова прости, колкото ни се струват. Както е казал някога един древен мъдрец, сърцето ми подсказва, че още имаш някаква роля, за добро или за зло, преди да дойде краят; а дойде ли, жалостта може да реши съдбата на мнозина — включително и твоята.
Отново замълчаха. Елхаджиб се взираше в бледите лъчи на нощното светило, трептящи по водата, и се мъчеше да размишлява, ала усещаше само празнотата в гърдите си и някаква болка, окована като див звяр в самата сърцевина на душата му. А когато се озърна, старецът бе изчезнал също тъй безшумно, както се появи.
Дълги часове по-късно нощта отстъпваше над пустинята, повлякла дрипавите си поли от сумрак. Слънцето надничаше иззад хоризонта, готово да поеме жаркия си път през небосвода. Едно момче се прибираше с уморена крачка в бедняшките квартали на гробището и само не знаеше как се казва: Нусафер Елхаджиб или Абдул ал-Хакими, дали съдбата го е предопределила за отмъстител или за благодетел.
Момчето не се изненада, когато зърна на един ъгъл да седи Джалал ал-Дин с паничка за подаяния пред нозете. Спря пред него, сложи ръце на кръста си и предизвикателно заяви:
— Знай, старче, че не успя да ме убедиш. Всичките ти приказки тази нощ бяха само слова на вятъра.
Дрипавият проповедник изненадано вдигна глава.
— Не разбирам какво ми говориш, Хаджиб. Тази нощ изобщо не сме се срещали.
Нусафер Елхаджиб се взря в очите му и с тръпка на мистичен страх осъзна, че старецът казва самата истина.
Някой друг бе дошъл при него в нощния мрак на брега на Нил, ала дали пратеник на Аллах или на Иблис — едва ли някога щеше да разбере.
9
Вечната сянка зад трона
Когато не е изложен на външни опасности, владетелят е заплашен само от тайни заговори, които лесно може да предотврати, ако направи всичко възможно да не си навлече омразата и презрението на народа. Най-силното средство срещу заговорите е владетелят да не бъде намразен от народа си. Всеки заговорник вярва, че смъртта на владетеля ще бъде посрещната със задоволство от народа, но когато е убеден, че народът няма да одобри смъртта на владетеля, той не се забърква в заговори, защото знае, че се излага на безбройни изпитания и трудности. Знаем от историята, че са правени много заговори, но малко от тях са успешни.
Ръмеше ситен предиобеден дъжд и засега в градината нямаше работа. Другите градинари се бяха прибрали в една от бараките за инструменти, а Риго седеше отзад под навеса и лениво пушеше старата си лула от мамутова кост. Казваха, че този навик е вреден за здравето и със сигурност беше вреден за джоба, тъй като почти всичкият тютюн се внасяше от Тера. Долнопробните сортове гемотютюн, отглеждани из влажните области около Морето на кризите и Морето на плодородието, просто не заслужаваха уважението на нито един сериозен пушач. Така или иначе, Риго не се вълнуваше нито за здравето си, нито за излишните разходи. С този занаят едва ли щеше да доживее до дълбока старост, а от тайните фондове на канцлерството му плащаха достатъчно добре, за да си позволи някои дребни капризи.
Но дори и в мигове на почивка той никога не си позволяваше да се отпусне докрай. Тренираният му поглед забеляза движение по алеята откъм двореца и Риго завъртя глава натам.
Беше Ермелинда, облечена в съвсем нова небесносиня рокля със сребърни бродерии по корсажа. Докато тичаше под дъждеца, тя изглеждаше тъй прелестна, че нещо трепна в сърцето на Риго, но той веднага прогони неканеното чувство. Когато си имаш работа с властните и богатите, трябва много добре да знаеш къде е границата и никога да не я прекрачваш. Неведнъж бе виждал докъде води нарушението на това правило.