Выбрать главу

Предполагайки, че момичето търси него, той стана и размаха ръка. Ермелинда го зърна, дотича под навеса и приглади влажната си коса. Не идва за упражнение, помисли си Риго, не и с тази нова рокля. Макар че би трябвало да тренира с всякакво облекло — бедата няма да пита как е облечена.

— Здрасти, Риго — кимна принцесата и се озърна. — Има ли някой наоколо?

Тонът на тия думи и нещо в погледа й го накараха да се напрегне.

— Здравейте, ваше височество — отвърна сдържано той. — С какво мога да ви услужа.

— О, я стига! — намръщи се леко момичето. — Откога стана толкова официален? Дошла съм просто да си поговорим.

Тревогата на Риго се засили. От богатия си опит знаеше, че думите „просто да си поговорим“ задължително предвещават неприятности.

— Ами добре — съгласи се той и засмука лулата, за да не изгасне. — Имаш ли нещо конкретно предвид, или искаш да си побъбрим за времето? Стария Морион го болят коленете — казва, че се задавала буря…

— Зарежи коленете на Морион — прекъсна го нетърпеливо Ермелинда. Тя се озърна отново и дълбоко си пое дъх. — Риго… какво знаеш за доктор Арамян?

Ето какво било, помисли си Риго. Бръкнала е в змийското гнездо.

За да спечели време, той пак засмука лулата, подаде ръка изпод навеса уж да провери дали още вали, и отговори с подчертано небрежен тон:

— Ами… добър доктор беше. От най-добрите. Ясна работа, друг не биха държали в двореца. Три пъти ми е шил рани — ако ти покажа белезите, ще се възхитиш. Същинска фина бродерия. А как носеше на пиене… Гледаш го — излочил кило и канче, другите вече се търкалят под масата, а на него нищо му няма. — Той помълча и добави: — Умря някъде преди десетина години, не знам дали го помниш. Трябва да си била на пет или на шест.

— Как умря? — рязко попита принцесата.

Риго премрежи очи и се застави да говори все тъй лениво и равнодушно.

— Убиха го.

Ермелинда го гледаше втренчено и той бързо вдигна ръце.

— Не ме гледай така! Нямам нищо общо, честна дума. Просто една вечер се беше запилял по кръчмите из крайните квартали и го заклаха улични апаши. Само след две тери стражата залови убийците — кесията с неговите инициали още беше у тях. Берилиус ги разпита лично. Признаха си и ги обесиха по бързата процедура.

Принцесата не го изпускаше от поглед.

— Значи всичко беше ясно и чисто, така ли?

Риго въздъхна.

— Виж сега, момиче, нищо на този свят не е ясно и чисто. Имаше разни слухове, но кога ли не ги е имало? Особено като става дума за кралския лекар… Чуй какво ще ти кажа. Недей да се ровиш из тия стари истории. Или в тях няма нищо, или има неща, които е по-добре да не докосваш.

— И само това ли ще ми кажеш?

Мундщукът на лулата изскърца между зъбите на Риго. Изведнъж го обзе гняв. Не знаеше точно кога е станало, но въпреки цялата си предпазливост все пак бе допуснал глупостта да се привърже прекалено към момичето. Какво ме интересува, каза си той. Вече е достатъчно голяма, за да си носи последствията. Щом толкова настоява да знае, кой съм аз, та да й преча?

А на глас отговори:

— Казах ти вече, имаше разни слухове. Доста народ си изпати заради тях, тъй че имай едно на ум. Разправяха, че баща ти е бил отровен. От Берилиус или от майка ти, а може би и от двамата. На стари години негово величество беше поомекнал, чуваше се дори, че искал да сложи край на враждата с Де Феро. А точно тогава се роди принц Ламборгин… Не знам момиче. Наистина не знам. Но ако кралят беше отровен, Арамян непременно щеше да разбере. И не казвай, че са го убили. Това стана цял месец след погребението. Докторът беше умен човек. Със сигурност щеше да духне, или поне да се застрахова по някакъв начин. Затова ти повтарям: не преобръщай старите камъни, никога не се знае какво може да изпълзи изпод тях.

Ермелинда продължи да се вглежда в очите му още една-две секунди, после рязко се завъртя и изтича назад към двореца.

Риго изруга полугласно и изтръска пепелта от изгасналата лула. От тютюна изведнъж му бе загорчало в устата.

Канцлерът Берилиус седеше зад бюрото и чертаеше върху лист новичък пергамент схема на тунелите от сънищата си. Не знаеше защо го прави и не се интересуваше. Напоследък се чувстваше великолепно — подмладен, изпълнен с енергия и целенасоченост, макар сам да не знаеше към каква цел се стреми. Спеше дълбоко, рядко сънуваше и се събуждаше освежен. Дните му се изпълваха с радостно очакване на онова странно и удивително нещо, което бе променило целия му живот.