Сянката.
На вид тя не изглеждаше нищо особено — просто колона от полумрак, смътно напомняща човешка фигура, забулена с плътен сивкаво-черен воал, през който прозираха само две пламтящи очи. И все пак нейните редки безмълвни появи пораждаха в сърцето на канцлера трепет и наслада, каквато не бе срещал никога през живота си… освен когато имаше възможността да гледа или причинява физическа болка. Ала онази наслада беше греховна, помрачена от чувството за вина и необходимостта да я пази в тайна. Близостта на Сянката бе нещо съвсем различно. Тя носеше в живота му радост, смисъл и готовност да отдаде всичко в името на някаква велика цел, която рано или късно щеше да му бъде разкрита.
И ето, че сякаш в отговор на мислите му Сянката се появи. Застанала до прозореца, тя лекичко кимна навън… и изчезна. Но дори тази мимолетна поява бе достатъчна, за да се разтупти от възторг сърцето на стария канцлер. Той нетърпеливо скочи от стола, изтича към прозореца и погледна навън.
Долу, по парковата алея, тичаше под дъжда принцеса Ермелинда, облечена в новичка небесносиня рокля.
Дълго след като тя изчезна, Берилиус продължи да стои до прозореца, унесен в предположения и догадки. В паметта му отново и отново се връщаха тайнствените думи от съня: Наближава денят на Чашата, заедно с нея идват три момчета и три момичета. Искам ги и ти ще ми ги дадеш.
Беше ли Ермелинда едно от трите момичета?
Ермелинда тичешком влезе в стаята си, заключи вратата и спря задъхана. Озърна се, сякаш очакваше някой да дебне всяко нейно движение. Но разбира се, в стаята нямаше никого. Беше съвсем сама.
Тя измъкна от корсажа си стария бележник с кожена подвързия, разгърна пожълтелите страници, спря мимоходом поглед върху рисунката на прокълнатото дърво и стигна до последните редове, изписани уж със същия, но и съвсем различен почерк — забързан и разкривен, като че оставен от трепереща ръка.
Ego Magister Aramian confirmo in veritate Regem Zygwartem non a mollitione cordis sed venenum mortuus esse. Hoc in casu interficionis meae notum sit.
Бе проверила три пъти превода на всяка дума и страшният смисъл на надписа оставаше запечатан с ледени букви в сърцето й:
Аз, доктор Арамян, потвърждавам, че крал Зигварт е умрял не от сърдечен удар, а от отрова. Записвам това за в случай, че умра.
Представаше си как старият доктор трескаво записва жестокото откровение, после се озърта в търсене на сигурно скривалище, но нищо не е сигурно и накрая той пъхва бележника в отдушника на вентилацията като безнадеждно послание, отправено към когото и да било. После излиза и тръгва срещу незнайната си участ, за да не се завърне никога.
Но защо трябваше това послание да стигне точно до нея?
Принцесата пристъпи към ъгъла на стаята, отвори тайника под паркета и бързо натъпка бележника вътре. Не искаше повече да го вижда.
Точно в средата на дънера имаше неголяма възловата хралупа. Камъкът с пукот се вряза в левия й ръб, откърти треска от кората и отхвръкна настрани.
— Въздухар! — подметна подигравателно Кийра. — Целеше се в хралупата.
Ланс тайно й показа юмрук зад гърба си, макар че изобщо не беше сърдит. Все още усещаше безплътното сливане на раменете и ръцете си с нейните, което вече успяваше да постигне почти при всяко мятане с прашката. После с лека тревога се озърна към Хурго Злитопор. Но разбира се, старият ветеран нито бе забелязал Кийра, нито бе чул нейната язвителна забележка. Просто стоеше и с нескрита изненада се вглеждаше в обеленото място на ствола. Когато се обърна към Ланс, в очите му грееше искрено одобрение.
— Браво, момко! Някои тренират с години, за да постигнат подобна точност, а други изобщо не я постигат… Слушай, не искаш ли да станеш прашкар? Това е почетна служба, ще знаеш. Чувал ли си историята как Дерал Тежкостъп повалил генерала на фейрите и тъй предрешил изхода от битката при Черните планини?
Момчето поклати глава.
— Не, татко иска да се науча на бой със секира. Дори казва, че ми е намерил достойно оръжие.
Хурго недоверчиво присви очи.
— Чак пък достойно… Какъв ще да е тоя необикновен топор, дето да си намери място при Велд Дългопладне?