Айдо мълчеше.
— Знаеш ли какво прави? — завъртя се Пипа към Ланс. — Раздава хляб на мамутите! Като че ние го берем от дърветата!
— Ама, мамо, то беше само едно малко мамутче! — жално надигна глас Айдо. — Ние му викаме Душко, щото много обича да души…
Ланс усети гафа и взе да отстъпва към стълбището, но закъсня. Здравата ръка на Пипа го сграбчи за яката.
— И ти ли си замесен, непрокопсанико? Марш веднага да донесеш другата табуретка! Ще ми хрантутите вие мамутите! В гроба ще ида от вас двамата, тъй да знаете!
Има да чака Кийра за палачинки, помисли си Ланс, докато отиваше да донесе табуретката.
Но все пак имаше и светла страна. С компания наказанието се понасяше по-леко.
Ектор Буска се събуди с пресъхнала уста и слабо, мъчително главоболие. Навън едва се разсъмваше и в стаята бе сумрачно, но дори тази мътна светлина болезнено проряза очите му. Той се отпусна с въздишка върху смачканите, влажни от пот чаршафи. Под мрежата против комари беше задушно и открехнатата врата към терасата го привлече с надеждата за свеж въздух.
Някой се размърда до него. Ектор се надигна на лакти, завъртя глава и видя стройното шоколадово тяло на гола млада мулатка. Изобщо не помнеше как е попаднала тук. Внимателно, за да не я събуди, той се измъкна изпод мрежата и за момент зърна в голямото стенно огледало отражението на тялото си — все още стегнато, но вече застаряващо, с гъсти, почти съвсем побелели косми по гърдите. Побърза да наметне халата, излезе бос на терасата и с наслада вдъхна соления морски бриз.
Градът още спеше. Наоколо нямаше никакви признаци на живот, освен рибарските лодки, които бавно се отдалечаваха от брега по сиво-синкавото огледало на океана. Ектор си помисли, че между тях със сигурност има поне една-две на неговите контрабандисти. Както винаги, бизнесът вървеше добре. Строгият сух режим на черокийските власти предлагаше идеални условия за тайно пренасяне на алкохол, а това, че заловените биваха екзекутирани незабавно според древните племенни традиции, само придаваше пикантност на ситуацията.
Сред утринната тишина се раздаде тропот на копита. По пустия крайбрежен булевард бавно пристъпваше великолепен черен жребец. Ектор Буска го огледа с искрено възхищение и чак след това вдигна очи към ездача — висок костелив мъж на неопределена възраст с черни кожени дрехи, черна широкопола шапка и черна козя брадичка. Стори му се смътно познат. Но къде го бе виждал? И кога? Той се разрови из паметта си и изведнъж си спомни.
Беше преди много-много години в Лютеция, на брега на Сена. Все още младият Ектор седеше на тревата с бутилка вино и поредната си голяма любов, а онзи нахалник мина край тях — би могъл да се закълне, че яздеше същия кон — и най-нагло се загледа в момичето. Естествено, подобно предизвикателство не можеше да остане ненаказано. Ектор тутакси скочи на крака, измъкна меча от ножницата и хвана коня за юздата. Но когато предложи да уредят оскърблението още тук и сега, непознатият се разсмя гръмогласно.
— Драги приятелю, готов съм да се бия с теб по всяко време за каквото речеш. Само не и за това. Нима не осъзнаваш, че истинското оскърбление би било да не се възхитя на дамата, с която имаш щастието да бъдеш? Простете ми дързостта, драга госпожице, но вие сте най-красивата грозна жена на Лютеция… не, греша — на целия свят.
А дамата се разсмя и се пресегна да перне с ветрилото си Ектор по глезена.
— Не ставай глупак, скъпи! Ако налиташ на всеки, който се загледа по мен, ще трябва да ме държиш под ключ или да ми сложиш фередже като муслимите.
Странно, сега черният конник сякаш усети погледа му. Извърна глава, кимна леко и вдигна ръка към периферията на шапката си. Ала жестът изглеждаше странно двусмислен — сякаш не толкова поздравяваше, колкото сочеше с пръст към белезникавия полумесец на Селена, увиснал високо в ясното небе.
Ектор вдигна очи нагоре. Сърцето му неволно се сви и той тихо прошепна:
— Ех, Ивон, Ивон…
Когато отново погледна към булеварда, от конника нямаше и следа.
Зад прозорците на библиотеката се лееше пороен вечерен дъжд, който най-много след една тера щеше да премине в сняг. Слънцето бе залязло зад високите планински стени на запад, навън притъмняваше и ставаше все по-студено, но край запалената камина беше уютно и топло — чудесно място за бавен и задълбочен разговор.