Бе мислил, че може да върне за малко миналото и да се сбогува. Бе мислил, че може да утеши скръбта или ако не я утеши, то поне да я ускори, да я накара да поизбърза малко, като се върне на мястото, където бяха щастливи. Но не той властваше над скръбта, а тя над него. И през идните месеци и години очакваше скръбта да го научи на много други неща. Това просто бе първото.
Пръстите на момчето неуморно стискаха и отпускаха двете гумени топки, докато крачеше през пустинята, без да се оглежда. Познаваше тъй добре пътя си, че можеше да го измине дори насън. Всъщност насън го изминаваше много по-често, но никога не знаеше какво го очаква накрая — радост или кошмар.
Отвъд хребета на поредната пясъчна дюна изведнъж се разкри целта му — малък оазис, сред който ослепително блестяха водите на езерце. Листата на палмовата горичка бяха провиснали морно под палещото слънце, а в самия й край растеше ниска клонеста топола, по чиито вейки трепкаха завързани избелели парцалчета. Стари знаци на благодарност от изцелени хора. Ала вече отдавна никой не идваше тук. Хората смятаха мястото за прокълнато и със суеверен страх го заобикаляха отдалече.
Слизайки към оазиса, Елхаджиб забеляза, че неусетно е престанал да стиска топките и мислено се упрекна за това. Не биваше да се отпуска. Ръцете му трябваше да бъдат силни. Много силни.
Сърцето му се сви когато най-сетне зърна пред себе си онова, което палмите досега милосърдно бяха укривали от него — рухнали почернели стени, купчинки керемиди и камъни, стърчащи овъглени греди. Останки от един малък самотен дом, където някога обитаваха щастие, мъдрост и доброта. Той стисна зъби и прекрачи в руините.
Под една опушена каменна плоча в ъгъла се криеше неговата съкровищница. Елхаджиб повдигна плочата и измъкна от малката яма под нея три неща: обковано дървено ковчеже, стоманен лък и тежък колчан със стрели. Най-напред отвори ковчежето, изсипа вътре съдържанието на кесията си и въздъхна. Златните монети едва покриваха дъното, а трябваше да стигнат догоре… и пак не се знаеше дали щяха да бъдат достатъчни, за да изпълни целта си. Но колко трудно, о, Аллах, колко трудно се печелеха тия монети, дори когато си готов на всичко за тях.
Той върна ковчежето на място, метна колчана на рамо и с лъка в ръка тръгна към пустинята. Спомни си как ковачът го сметна за луд, когато му обясни какво иска. Но Елхаджиб не беше луд — макар че понякога сам се питаше дали е така. Във всеки случай знаеше много добре, че единствено лък от стомана би пратил стрелата тъй далече, както изискваше безумната му мечта.
На около двеста крачки от оазиса той спря, сложи на китката си кожения предпазител и извади първата стрела от колчана. Беше тежка, цялата обвита в олово, за да тежи повече и да лети по-надалече, стига ръката, която я праща, да е достатъчно здрава. Елхаджиб зареди лъка, изпъна тетивата с всичка сила и пусна стрелата. После посегна за втора, без да поглежда къде е паднала първата. Засега не гонеше точност — само сила и разстояние. След година, след две щеше да дойде ред и на точността. А после…
Когато изстреля всичките двайсет стрели, той тръгна да ги събира. Беше боядисал перата им в черно, за да се виждат по-добре върху пясъка. И все пак събирането им винаги се оказваше бавна и досадна работа, защото въпреки цялото му старание оловната обшивка не беше добре разпределена и стрелите се отклоняваха в полет.
Последната стрела бе стигнала по-далече от предния път и това го зарадва. Явно ръцете му укрепваха. Той прибра стрелата в колчана, обърна се и сякаш го облъхна леден вихър, когато видя оазиса — тъй тих, тъй спокоен, като че ли зад палмите все още имаше гостоприемен дом.
Ала дом нямаше. Нямаше го от онзи прокълнат ден, когато великата лекарска дарба на Фатин ал-Хакими погуби него и цялото му семейство.
Беше преди три години…
Доктор Фатин забеляза конете едва когато спряха пред къщата. Бяха девет на брой, върху осем от тях яздеха мъже с униформи на каирската дворцова стража, но не те породиха тревогата му. Стресна го онзи, който яздеше начело — млад мъж с орлов профил и властен поглед, облечен изцяло в черно. На гърдите му блестеше златен накит с огромен изумруд, символ на втория по власт в страната — принц Ахмад, велик визир и наследник на трона.
Както се бе случвало неведнъж, докторът завъртя глава към сина си и кимна. Момчето разбра безмълвния сигнал, остави книгата и пъргаво се мушна под тезгяха. След минута вратата се отвори и принц Ахмад прекрачи в малкото дюкянче. Той плъзна недоверчив поглед наоколо, после се втренчи в стопанина.