Две седмици по-късно до Ел Фаюм стигна тъжната вест за смъртта на стария халиф. Из целия град увиснаха траурни знамена, ала увлечените в игри деца не им обръщаха внимание. После траурът отмина и животът продължи по старому под властта на новия халиф Ахмад.
Едва два месеца след онзи съдбоносен разговор доктор Фатин ал-Хакими се появи в Ел Фаюм. Изглеждаше тъй измършавял, посърнал и състарен, че жена му плесна с ръце и се завайка:
— Фатин! Слънце мое! Какво те е сполетяло?
— Нищо, жено — глухо отвърна той. — Сторих каквото трябваше и дано Аллах ми прости греха. Боях се, че може да стане и още нещо, но всичко е наред. Време е да се прибираме у дома.
— А може ли да вземем Галиб да ни погостува за две-три седмици? Двамата с Абдул станаха неразделни приятели.
— Може — съгласи се Фатин, но очите му гледаха някъде в пустотата, сякаш изобщо не бе чул въпроса.
През цялото време на пътуването той си остана все така унил и замислен, но когато зърна отново оазиса, на лицето му се върна лека усмивка. Старата къща с белосани стени сякаш безмълвно го подканваше да продължи живота си и да изкупи с добри дела неволно сторения грях. Преди да прекрачи прага, Фатин стисна юмруци и мислено се закле да помага още по-усърдно на страдащите.
Ала съдбата не му даде този шанс.
На третата вечер след завръщането цялото семейство бе седнало да вечеря под лозницата в двора. Над пустинята царуваше звезден мрак и откъм езерцето полъхваше благословена прохлада. Петролната лампа, закачена над софрата, опитваше да се пребори с тъмнината, но успяваше да обрисува само един тесен светъл кръг около насядалите хора.
Фатин обра с пръсти последните зрънца ориз, въздъхна доволно, облегна се на стената и махна с ръка към сина си.
— Абдул! Бягай горе да ми донесеш лулата.
— Да, татко — отвърна послушно момчето, скочи на крака и изтича към горния етаж на къщата.
Там го завари бедата. Тъкмо бъркаше в чекмеджето на скрина до прозореца, когато от нощта като адски демони излетяха въоръжени конници. В светлината на лампата блеснаха саби, раздадоха се писъци, плисна кръв и всичко свърши за броени секунди, ала на Абдул му се струваше, че цяла вечност е гледал през стъклото как падат мъртви баща му, майка му, сестрите му и братовчедът Галиб. Беше се вцепенил от ужас и кой знае защо най-много го потресе не самата смърт, а кървавите петна по бялата покривка. Мама няма да може да изпере това, помисли си той и изведнъж дъхът заседна на гърлото му, защото осъзна, че майка му вече никога няма да пере.
Долу конниците скочиха от седлата. Бяха облечени в черно, с черни превръзки през лицата, които оставяха открити само очите.
— Пребройте ги! — заповяда най-едрият, навярно предводител на шайката.
— Шестима — отговори след миг един от нападателите. — Точно както ни казаха: докторът, жена му, три момичета и едно момче.
— Добре — кимна главатарят. — Проверете дали са мъртви, запалете къщата и да се махаме. Господарят ще е доволен.
Пет минути по-късно злодеите яздеха през нощната пустиня, а пред тях танцуваха грозни, безформени сенки, хвърляни от пламъците на пожара в благословения малък оазис.
Вече не благословен, а прокълнат, оазисът се смаляваше зад гърба на Абдул, докато накрая дюните го укриха от поглед. Момчето не се озърна нито веднъж. Там вече нямаше нищо за него, освен болезнени спомени и хладни кроежи за мъст. Абдул ал-Хакими можеше да загине в онзи пожар — и всъщност наистина бе загинал. От онази нощ на негово място се появи друго момче със сърце от камък и воля от стомана. Наричаха го Нусафер Елхаджиб и имаше една-единствена цел в живота: да прониже със стрела гърдите на халифа Ахмад.
Проблемът бе само един. Халифът нямаше ни най-малко желание да му се случи подобно нещо и бе взел най-строги мерки да предотврати всяка възможност за атентат.
И все пак имаше начин. Имаше. Ако стрелата бъде пратена от много далече… ако е много тежка, за да не се отклонява… и ако стрелецът е ненадминат майстор…
Елхаджиб знаеше какво му трябва. Стоманен лък — и стрела от маскон.
Бе изминал половината път, когато видя стареца да седи невъзмутимо сред пясъците, без да обръща внимание на непоносимата жега. Приличаше малко на нищия проповедник Джалал ал-Дин, но човек би могъл да ги сбърка само отдалече… или под прикритието на нощния мрак край водите на Нил. Този тук беше облечен не в дрипи, а в снежнобели одежди, брадата и дългата му коса блестяха като сребро, а прорязаното му от дълбоки бръчки лице излъчваше мъдрост и печална увереност.