— Разбира се, ваше величество. Позволете да се оттегля.
Обедната жега все още не бе проникнала през дебелите стени на дневния дворец, но всички вече се бяха оттеглили в подземните покои докато отминат най-горещите тери. Коридорите пустееха и стъпките на Риго глухо кънтяха под каменните сводове.
Ненадейно иззад един ъгъл пред него изскочи Ермелинда и той неволно изтръпна като видя лицето й. Момичето беше разярено — така разярено, че Риго направи крачка назад и примирително вдигна длани пред себе си.
Принцесата отвори уста, поколеба се в търсене на думи и заби обвинителен пръст в гърдите му.
— Ти ли беше?
Риго се обърка.
— Чакай малко… За какво питаш?
— Питам ти ли беше — повтори тя.
— Не те разбирам — разпери ръце той. — За какво ми говориш?
Гласът на Ермелинда стана убийствено язвителен.
— Говоря ти за това, че прогониха Равачандра — единствения свестен човек около брат ми. Няма начин да не го знаеш. Сигурно знаеш също, че го обвиниха в кражба. Намериха в стаята му част от накитите на кралицата. Затова питам: ти ли беше?
Риго наведе глава, за да не вижда пламтящите й очи.
— Да, аз бях — тихо призна той.
Принцесата се задъха от ярост.
— Знаеш ли какво си ти? Един обикновен наемник, една продажна твар, готова на всичко заради мизерно заплащане! И като си помисля, че те смятах за свой приятел! Нищожество!
Думите го улучиха право в сърцето, но сърцето на Риго отдавна бе защитено с ледена броня. Той усети как в гърдите му се надига гняв, който не отстъпваше на гнева на момичето пред него?
— Ами ти, млада госпожице? Коя си ти, та да ме съдиш? Или си въобразяваш, че си по-малко продажна от мен? Позволи ми да те просветля: не е така. И ти заплащаш за хубавия си живот, като си затваряш очите пред онова, което ти готвят. Рано или късно ще те продадат като добитък на някой похотлив стар херцог. Могат да го наричат както си искат — годеж, брак — но всъщност е чиста покупко-продажба. Затова си затваряй устата, малката!
За секунда Ермелинда се вцепени, после изсъска и се нахвърли върху него като побесняла котка. Целеше се в очите му, но той успя донякъде да отбие удара и ноктите й оставиха кървави бразди по лицето му.
Разяреното момиче бе забравило всички уроци, получени от онзи, когото нападаше сега. Сипеше напосоки безразборни удари, а Риго, объркан както никога през живота си, поемаше част от тях, други успяваше да отклони или да отбегне. Накрая той се видя принуден да я сграбчи с две ръце като в клещи и да я притисне към себе си, за да усмири атаката.
И стана нещо, което никой от двамата не можеше да предвиди.
Устните им се срещнаха.
Това не бе нито любов, нито омраза, а някаква дива борба — като в ръкопашните схватки, които бяха разигравали десетки пъти. Устната на Риго се сцепи и двамата усетиха вкуса на кръв, опияняващ като скъпо теранско вино. Тя бе обрамчила лицето му с длани, той я стискаше тъй силно, че ребрата й пукаха. Залитнаха, блъснаха се в стената, продължиха да се целуват.
А сетне се озоваха на две крачки един от друг, замаяни и задъхани.
Двамата заговориха едновременно.
— Ваше височество…
— Риго…
— Ваше височество — повиши глас той. — Това беше лудост и не бива да се повтаря! Никога!
— Риго… — повтори тя.
— Млъкни, хегемоните да те вземат! — изруга той. — Момиче, имаш ли капка ум в главата? Ако съм жив в моя занаят, то е защото винаги съм си знаел мястото. Винаги съм знаел коя черта да не прекрачвам. Чуй ме, принцесо, ако поне мъничко държиш на мен, отсега нататък ще стоиш настрани. Разбра ли?
Без да чака отговор, Риго се завъртя и със забързана, несигурна крачка се отдалечи по коридора.
Ермелинда изтича към стаята си. Всичко се замъгляваше пред очите й, и това я накара да недоумява, докато осъзна, че плаче.
На половината път от пристанището към странноприемницата Алекс спря и се обърна назад. Макар и отдавна позната, гледката винаги спираше дъха му от възхищение.
Нощта падаше над града, мракът прииждаше и улиците притихваха. Ала през огромната арка на портала, надвиснала над залива, нахлуваха снопове ослепителна дневна светлина, чиито лъчи обливаха със злато водите на пристанището, швартованите край кея кораби и дългите редици пристанищни складове. Точно в момента под арката минаваше фрегата с издути платна от топлия терански вятър и графът изпита старата тръпка на страхопочитание пред могъществото на Древните. Само за миг този кораб бе изминал разстояние, за което биха му трябвали поне две години плаване — разбира се, ако изобщо имаше воден път между двата свята.