Днес действащите портали се брояха на пръсти, но Алекс знаеше, че някога са били стотици. Повечето бяха престанали да работят и стърчаха насред равнините или по морските брегове като безполезни паметници на някогашното величие. Други може би все още действаха, укрити под водите на моретата.
За кой ли път Алекс се запита какво би било да живее в онази велика епоха. И какъв ли би бил. Вероятно все същият, помисли си той и се усмихна.
— Извинете, благородни господине.
Алекс стреснато се завъртя и неволно докосна дръжката на меча, но веднага отдръпна ръка. Човекът пред него изглеждаше съвсем прилично: застаряващ слаб мъж с рядка прошарена коса, облечен в закърпени, но чисти и спретнати дрехи. Мастилницата и калъфът за пера, закачени на колана му, издаваха, че е писар — навярно в пристанищната или митническата администрация.
— Да — отвърна любезно графът. — Какво ще обичате?
Непознатият протегна ръка напред, разтвори пръсти и Алекс тихо ахна, когато видя върху дланта му правоъгълна черна пластинка колкото карта за игра.
— Един човек ми заръча да ви отведа при него — обясни писарят. — Ако нямате нищо против, разбира се. Каза, че вече веднъж сте разговаряли.
Графът мълчаливо кимна. Това явно бе достатъчен знак на съгласие, защото писарят се обърна и тръгна към пристанището, после зави покрай мрачните грамади на складовете и накрая спря пред неизмазана двуетажна сграда със стени от грубо издялани каменни блокове.
— Тук — посочи той боядисаната в зелено врата. — Средната стая на горния етаж. Приятна вечер, благородни господине.
Алекс се поколеба за момент, после решително отвори вратата и се изкачи нагоре по скърцащи дървени стъпала. Тук беше почти съвсем тъмно, затова той докосваше стената с лявата си ръка, а дясната не отдръпваше от дръжката на меча.
В сумрака на горната площадка едва се различаваха три врати. Графът отвори средната и прекрачи в сенчеста стая, осветена само от оскъдните терански дневни лъчи, навлизащи през прашния прозорец. Мебелировката беше оскъдна — протрит килим на пода, грубо дървено легло в ъгъла, маса и два стола. Без особена изненада Алекс видя зад масата да седи мъж в сини работни дрехи с червена качулка, закриваща цялото му лице.
— Ето, че отново се срещаме, граф Медлер — изрече любезният мек глас. — Заповядайте, седнете да поговорим.
Алекс придърпа стола и седна от другата страна на масата. Опита се да прецени що за човек седи срещу него, но не стигна по-далече от очевидното: висок, слаб, добре възпитан и без съмнение много умен.
И много опасен, добави си той на ум.
— Боя се, че при предишния ни разговор може да сте си съставили погрешно мнение за мен — заговори Червената маска. — Бих искал да ме смятате за приятел, а ако това е невъзможно — поне за съюзник.
— Трудно е да приемеш някого за приятел, когато те изнудва — възрази графът.
— Точно това имах предвид, граф Медлер. Вие виждате в мен онова, което вижда целият свят: един всемогъщ и тайнствен престъпник. Не крия, че по принцип тази роля ме устройва — особено като параван за истинските ми цели. Но за изминалата една година от предишния ни разговор се случиха много неща. Мрачни времена се задават, драги ми графе. По-мрачни, отколкото можете да си представите. И в такива времена всяка дружеска ръка е по-скъпа от злато. Затова повтарям: бих желал да бъдем приятели, или поне съюзници. Как мога да ви убедя, че съм искрен?
— Много добре знаете как — отговори Алекс, опитвайки да се пребори с инстинктивната неприязън към този странен човек. — Дайте ми онова, което искам… или поне кажете при какви условия мога да го получа.
Червената маска вдигна пръст.
— А! Ето, че почваме да говорим по същество. Но точно тук възникват проблемите, граф Медлер. Нека ви дам един хипотетичен пример. Представете си, че пред вас стои слепец, който желае само едно — да върви напред. Вие обаче виждате, че стъпките му водят към пропаст. Няма ли да го възпрете?
— Твърде неясен пример ми давате… впрочем как да ви наричам?