Алекс дълбоко си пое дъх и се втренчи в бледосините очи зад маската.
— Ще бъда груб, Янус. Какво ми доказва, че сте искрен, а не се опитвате да ме управлявате като кукла на конци? Откъде да знам, че наистина сте на моя страна — и че Ланс е жив?
В очите на събеседника му трепна нещо подобно на веселие.
— Първото доказателство ще получите скоро. Вече ви казах, очаквайте писмени документи, разкриващи подмолната роля на братовчеда Ноа. Колкото до внука ви… Нали знаете израза „Око да види, ръка да пипне“. Е сега ще ви го демонстрирам по един малко необичаен начин. Подайте ми ръката си.
И Янус пръв протегна ръка през масата. Беше странна ръка, почти женствена — крехка, с изящни кости и бледа прозирна кожа.
Алекс се поколеба, после на свой ред посегна напред. Усети под пръстите си хладната кожа на Червената маска и докосването го изпълни с удивително, необяснимо доверие. Сетне изведнъж се случи нещо невероятно. Всичко наоколо изчезна и графът се озова в друга стая, или по-скоро малък склад, както подсказваха рафтовете покрай стените, отрупани с разни стоки. През разбития прозорец се лееше ярката светлина на знойно пладне и в нейните лъчи долу по пода блестяха парченца стъкло.
В ъгъла имаше голям сандък, обкован с желязо. Приведено над него, едно момче с парцаливи дрехи и вехт тюрбан на главата трескаво човъркаше ключалката на катинара. Графът не успя да го разгледа добре, защото видението изчезна също тъй бързо, както се беше появило.
Той неволно разтвори пръсти.
— Това ли беше внукът ми?
— Не — отговори Янус с лека досада. — Не знам кое е това момче, но образът му често се появява, когато си мисля за Ланс Де Феро. Подозирам, че съдбите им са обвързани, но как — това все още е тайна за мен. Извинявайте, граф Медлер, налага се да повторим.
Повторното докосване на ръката му мигновено породи ново видение. Този път графът се озова в сигнална кула, стърчаща над гол скалист хребет. По хълмистата местност далече долу на запад гаснеха сетните лъчи на залеза, откъм изток прииждаше нощ и там се тъмнееше кръгло езеро в средата на обширен кратер. Алекс се опита да разпознае мястото, но такива места имаше хиляди на Селена. Това бе една от най-разпространените географски формации — пръстеновидна планина с възвишение по средата, най-често превърнато в остров от изобилните води на утринното топене и вечерните дъждове.
Както всички подобни кули, и тази имаше четири прозореца, ориентирани към четирите посоки на света. До западния седеше болезнено слаб монах с изпито лице, облечен в традиционното черно расо и с бяла качулка на Магедонисткия орден. Облакътен на перваза, той се взираше в далечината тъй съсредоточено, че Алекс неволно се усмихна, като си спомни думите от старата приказка: „Сестричке Ан, виждаш ли някого на пътя?“.
Внезапно монахът извърна глава. От квадратния отвор на пода се подаде чорлавата глава на тринайсет-четиринайсетгодишно момче. То пъргаво се изкатери горе и монахът с усмивка му махна с ръка.
— Здравейте, ратник Гозамбо — поздрави момчето.
Алекс го гледаше със затаен дъх. За пръв път виждаше внука си и от пръв поглед момчето му се стори грозновато — с дълга провиснала коса, леко прегърбена стойка и вехти конопени дрешки. Но като се взря в лицето му, изведнъж забеляза удивителна прилика със стария херцог Ларс. Същата масивна челюст, същият прав, тънък нос, същите надвиснали вежди, издаващи характерното за рода Де Феро упорство.
— Здравей, Ланс — отвърна монахът. — Радвам се да те видя. Повечето момчета престават да идват насам, щом се понаучат на четмо и писмо. Но за теб винаги съм имал надежди…
Видението трепна и изчезна. Алекс отново седеше в сумрачната стая и гледаше как ръката на Червената маска бавно се отдръпва от неговата.
Мълчанието между двамата събеседници се разтегли докато стана непоносимо. Накрая графът облиза устни и проговори с усилие:
— Значи това е моят внук Ланс Де Феро?
— Да — кимна човекът отсреща и пак замълча.
— И вие искате да се откажа от него за още четири години?