Години по-късно, когато шумотевицата около Втората световна война утихна и светът вече не се интересуваше от мъртви нацисти, този къс хартия се оказа безценен за адвокат Енрике, защото му позволи да придобие германско гражданство, а заедно с това и втори паспорт. По време на един от престоите в Германия си беше купил малък апартамент в Мюнхен и използвайки този адрес, кандидатства и получи безсрочна американска виза, каквато през онези дни обикновено получаваха гражданите на Западна Германия.
Седмица след пътуването до Меделин Шпеер напълни куфара си със зимни дрехи и взе пряк полет до Холандските Антили. Излезе от Сан Хосе като костариканец, а влезе в нидерландската колония като германец. На граничния контрол само бегло му погледнаха паспорта и не го попитаха нищо, защото в Аруба бяха свикнали с посещения на адвокати от Европа, които идваха да се възползват от данъчния рай на островите, известни някога като Холандски Западни Индии.
Взе си стая в «Хаят риджънси», където д-р Шпеер беше редовен и обичан гост, и веднага се обади на Джо Салазар в Ню Йорк. След това се разходи до «Недер гауда», любимия си бар в градчето, което приличаше на извадено от пощенска картичка. Там заедно с Маркус, собственик на заведението и от време на време негов клиент, чийто незаконни доходи инвестираше в Холандия, изпиха по няколко бири. В десет той обяви, че се връща в хотела да вечеря и помоли Маркус след полунощ да му изпрати двете си най-добри момичета.
Докато вечеряше сам, размишляваше за неудобствата на подобни обиколни маршрути само за да стигне от Сан Хосе до Ню Йорк, но накрая заключи, че човек винаги трябва да внимава. Във всеки случай Моралес плащаше щедро: триста долара на час. От тръгването от Богота до връщането отново на изходната точка, стига да нямаше някакво забавяне, общата бройка часове щеше да е 98 или 29 400 долара плюс разноските, които Шпеер знаеше, че ще му бъдат платени веднага в брой, без да му задават въпроси.
Офисите на «Салазар Ко» заемаха третия етаж на една безлична сграда на «Саут драйв». Обстановката беше достатъчно модна, за да подскаже наличието на нужните средства, но и напълно дискретна, за да спечели одобрението на клиенти, които ценяха анонимността повече от всичко на света. Въпреки минималистичния подход към мебелировката помещенията на фирмата предлагаха на работещите и посетителите великолепен изглед към «Ист ривър», лесен достъп от и до летищата на Ню Йорк, а освен това се намираха на един хвърлей от «Уол стрийт».
Ектор Перес излезе от кабинета на Банкера и кимна на Шпеер. Кимването му приличаше на отсечен поклон, на който обаче липсваше всякакъв израз на уважение. Той задържа вратата отворена, последва Шпеер вътре и преди да се оттегли в обичайния си ъгъл, грижливо я затвори.
— Енрике, колко се радвам да те видя, приятелю — грейна лицето на Салазар, който дори излезе иззад бюрото, за да се прегърнат по южноамерикански. — За мен е истинско удоволствие.
— И за мен, скъпи приятелю, наистина — отговори като ехо Шпеер. — Шефът ме помоли да ти предам неговите най-сърдечни поздрави.
— Моля предай му моите почитания. А сега какво мога да направя за теб?
— Страхувам се, че ще изтеглим една значителна сума — обясни Шпеер.
— Енрике, защо трябва да се страхуваш? — засмя се Салазар. — Парите са ваши, човече!
И двамата се засмяха, но под прикритието на безгрижната размяна на закачки Салазар започна да прави сметки. Салдото на Моралес беше дебело — над сто милиона. «Значителна сума» означаваше най-малко десет до двадесет милиона, но такава беше природата на Салазаровия бизнес. Той приемаше мръсните пари, почистваше ги и ги връщаше узаконени на техните собственици. По пътя прибираше таксата си от десет процента, която беше напълно умерена за операциите по изпирането, но «Салазар Ко» работеха само с много богати хора.