Разбира се, лихви не се начисляваха.
Докато парите минаваха по своя мъчителен път и започваха да избеляват, те се спираха на разни места — понякога за дни, а друг път за няколко месеца. Всяка спечелена лихва принадлежеше на «Салазар Ко». «Вместо разноски» беше обяснението, което даваха на малцината клиенти, които питаха.
След като парите биваха вложени «чисто», техните собственици прибираха цялата печалба. Сумите преминаваха в категория «под управление» и от този момент таксата на Салазар падаше до два процента годишно. Това беше по-евтино, отколкото взимаха най-добрите американски взаимни фондове.
— Цифрата, която нашият уважаван приятел има предвид, е петдесет милиона.
— Наведнъж? — попита банкерът, докато мозъкът му продължаваше да щрака.
Моралес притежаваше седемдесет милиона, които се управляваха, а останалите се перяха в момента. Петдесет беше много пара, но в момента имаше нови постъпления от по най-малко пет милиона на месец. Въпреки че сумата беше значителна, тя нямаше да разклати фирма, управляваща три четвърти милиарда долара, както показаха последните сметки.
— Не непременно, но ще ни трябват след тридесет дни.
— Може да се наложи да теглим най-вече от парите, които са в преход. Таксата ще бъде обичайните десет процента.
— Каква е изпраната сума на строителната компания в Малага? — попита Шпеер, след като хвърли поглед в папката, която беше извадил.
— Ще проверя — отговори Салазар, като набра нещо на клавиатурата на компютъра. — В долари имаме… малко по-малко от милион в Испания, два милиона в Монтевидео, 250 000, които са нужни, за да се поддържа сметката на остров Гранд Кайман.
Шпеер помисли малко и написа няколко цифри на листа пред себе си.
— Окей, Джо, остави парите на Кайманите. Не искаме да включваме офшорки в тази работа. Приготви ми четиридесет и седем милиона, разделени между Испания и Уругвай. Плюс твоята такса, цялата сума е петдесет и един точка седем. Съгласен?
— Точно така. Тридесет дни.
— Благодаря.
— Може ли да знам за какво става дума? — попита Салазар.
— Не виждам защо не — и Шпеер му разказа за фондацията и желанието на Моралес да бъде щедър към своя народ.
Салазар подсвирна, но почти в същия миг разбра какъв е замисълът.
— Моето възхищение към нашия общ приятел расте с всеки изминал ден — каза той напълно искрено.
Не си призна, че се страхува за сметката на Моралес, защото слуховете твърдяха, че бил притиснат в ъгъла и че други, особено картелът в Кали, са готови да го довършат. Тези слухове представяха бъдещето да Моралес в нова светлина.
Когато Шпеер си тръгна, Салазар се обърна към Перес.
— Къде е синът ми? — попита той рязко.
— В кабинета си — отговори телохранителят.
— Да дойде веднага.
Салазар Младши пристигна след по-малко от три минути с объркан вид, чудейки се какво ли ще последва.
— Какво направи със сметката на Клейтън? — попита бащата.
— Ей, едва вчера ми я възложи — отговори Тони Салазар отбранително. — Точно се готвех да разпръсна…
— Хубаво — прекъсна го старият Салазар, — знам наизуст всичко за безкрайния ти мързел…
— Боже, тате! Аз само…
— Млъкни и седни — бащата не обърна внимание на обичайните извинения. — Ето какво трябва да направиш.
Том Клейтън взе метрото от спирка «Хай стрийт» на Кенсингтън до «Ливърпул стрийт» и в седем и тридесет вече седеше зад бюрото си. Войниците, свещениците и банкерите, шегуваха се в офиса, започват работа всяка сутрин на зазоряване, макар причината за това да не е много ясна. Но такива бяха правилата в инвестиционното банкиране. Ако не покриваш своята територия от изгрев до залез, някой млад гладник ще ти отмъкне бизнеса и ще се погрижи всички да разберат. Вълкът за вълка си е вълк, а Клейтън обичаше работата си.
— Ей, Том, как беше в Ню Йорк?
Това беше Владимир Кройц. Младши дилър, дразнещо дребно човече, което носеше бутикови очила с дебели рамки и яркоцветни тиранти. Не попита «Как мина погребението» или «Как е семейството» например. Само «Как беше в Ню Йорк». Тук няма място за сантименталности, помисли си Клейтън, но какво от това? Той не обърна внимание на Кройц, който така или иначе не очакваше да получи отговор. Това беше просто една подхвърлена мимоходом реплика, несръчен опит за разнообразяване на сериозната работа по спечелването на тазгодишните премии.
— Ей, Том, ти се върна! Как е баща ти?
— Мъртъв — отговори Клейтън с поглед впит в екрана на компютъра, докато преглеждаше сделките, сключени в негово отсъствие.