— Глупости! — Харпър стана. — Ние може да сме в Англия, синко, но ти все още си гражданин на САЩ и аз ще те призова пред американско съдилище, ако се наложи.
— Господин главен инспектор, смятам, че изразих пределно ясно позицията на моите клиенти — Хъдзън също беше започнал да се дразни. — В момента е очевидно, че на семейство Клейтън им дойде твърде много.
— Щом така искате, ще стане по трудния начин — каза Арчър, докато ставаше и прибираше, лулата в джоба на сакото си.
— Томас Деклан Клейтън — избоботи той тържествено, — арестувам ви за убийството на Антонио Емилио Салазар. Можете да запазите мълчание, но всичко…
Той изрецитира стандартните формулировки, а Ред Харпър не можа да скрие самодоволната си усмивка. Карълайн гледаше смаяно, но забеляза гневното проблясване в очите на своя съпруг и на бившия си любовник.
Стигнаха до съгласие, че Том ще остане в болницата още двадесет и четири часа, но под полицейска охрана. След това щеше да бъде официално обвинен, макар че Хъдзън изтъкна показанията на клиента си, че не е извършвал казаното престъпление, и съобщи на Арчър, че ще настоява за освобождаване под гаранция. Арчър се съгласи да не възразява срещу пускането под гаранция, а единствено срещу нейния размер. Също така той поиска да прибере паспорта на Том, с което Хъдзън се съгласи като условие за излизането под гаранция.
След като полицаите си тръгнаха, Хъдзън остана още малко, за да успокои Том и Карълайн, че обвинението е напълно безпочвено и че ще успее да го обори, преди изобщо да стигне до съда. След това се извини и си тръгна.
— Значи нямаш намерение да върнеш парите, нали така? — попита Карълайн, когато останаха сами.
Тя седеше до прозореца със скръстени ръце, а последната дневна светлина очертаваше силуета й.
— Имах намерение — отговори Том умолително. — Исках да ги върна. Проблемът сега е, че няма на кого.
— На полицията? — предложи тя.
— За какво? Съмнявам се, че ще ни купят мир и безопасност.
— А Дик?
— Опитах се да се разбера с него. Кълна се! Дори накарах Стюарт да състави договор.
— И Дик не се съгласи?
— Беше готов, но някой му се обади по телефона и работата се разсъхна.
— Том — в гласа й прозвуча уплаха, — мислиш ли, че ще ни убият?
— Обещавам, че ще им дам цялата сума, стига да ни оставят на мира. Но първо трябва да се уверя, че има такава възможност.
— И какво ще правим сега?
Том вдигна ръце и я повика да дойде наблизо. Притисна я до гърдите си и заговори в косата й. Помоли я да заведе децата при родителите си. Той ще поиска полицейска защита, докато нещата утихнат. Карълайн се съгласи, че най-добре ще бъде за известно време да се махнат от Лондон.
— Платихме ли вече къщата? — попита го внезапно тя.
— Не още — призна той и добави тревожно, — но можем веднага да го направим. Поне така си мисля.
— Да оставим това засега — каза тя, сдържайки сълзите си.
Настъпи миг тишина и след това тя го погледна напрегнато в очите.
— Ще трябва да си помисля. Моля те.
Том не можа да отговори. Още веднъж изпита болезненото предчувствие, че лежащото в Цюрих богатство може да се окаже цената, която трябва да плати за любовта на Карълайн.
В събота го изписаха от болницата. Следобед замина със семейството си за Глочестършър. Раните все още го боляха, но упорито не поиска да се откаже от плановете си. Никой не продума, когато минаха покрай табелката за село Корстън. Докато полицията не свършеше със събирането на доказателства, Корстън парк оставаше недостъпен за тях.
Джек Хорнби изпадна в ярост, когато научи, че полицията отказва да осигури охрана на внуците му. Той атакува първо местния участък, после звънна на голямото началство в Скотланд ярд и дори на министър-председателя в дома му, но всичко се оказа напразно. Накрая се обърна към адютанта от някогашния си полк и щом обясни обстоятелствата, намериха едно просто решение. Двама лейтенанти от парашутния полк ще получат двуседмичен отпуск и с радост ще приемат поканата на полковник Хорнби да ловуват и ходят за риба в земите на неговото имение. Полковникът няма да възрази, ако младите мъже пожелаят да донесат служебните си пистолети. Още една двойка младши офицери ще стои в готовност, ако се наложи да бъде удължено гостоприемството с още две седмици след изтичането на първата четиринадесетдневка.
В неделя вечерта Том се върна сам в Лондон, успокоен от осигурената охрана на въоръжените войници. Включи телефонния секретар и борейки се с капачката на бутилката «Реми Мартен», изслуша речта на Гринхолм: Със съжаление научих за трудните мигове, които си преживял… Обвинението е смешно. Директорите решиха — решиха, отбеляза Том, а не предложиха — да ти разрешат да използваш колкото време ти е нужно… неплатен отпуск… Владимир Кройц ще се погрижи за твоите сделки.