Стигнаха до малък нос, купчина скали на края на Ирландия, и Шон покани Клейтън да седне. Двамата останаха известно време смълчани, усещайки как вятърът нахлува от Атлантическия океан. Същия океан, каза си Том, който беше гледал от пясъчните дюни в Лонг Айлънд.
Друг свят и друг живот.
— Ето там — обади се Шон, сочейки с ръка на юг, — се намира Кройхед. Отвъд него Гуинбара бей. — Той се изправи, сякаш за да види по-добре, след това се обърна и погледна на север. — А това — посочи малък остров на около километър и половина навътре в океана — е Глобъл. Назъбените камъни, които стърчат от сушата малко по-натам, са Блъди Форланд.
— А това? — кимна Том към по-големия остров точно пред мястото, където бяха застанали.
— Това е — отговори Шон с дяволита усмивка — остров Аран. Там някога товарехме уискито.
Том също се усмихна и поклати глава.
— Е какво те доведе тук най-накрая? — попита Шон и седна отново, без да го поглежда.
— Чичо Шон, имам проблеми. — Том сам се изненада от обръщението, което използва с такава лекота. — Сериозни проблеми.
— Когато бях малко момче — отговори Шон, пренебрегвайки за миг чутото, — идвах и сядах тук почти всеки ден. Седях и гледах, присвил очи. Мислех си, че ако се взирам достатъчно упорито, ще мога да видя Америка.
— Наистина ли беше толкова зле?
— О, да. Беше наистина много зле. — За миг очите му се замъглиха от нахлулите спомени. — Понякога се изправях на тази скала и започвах да викам Патрик, да го моля да се върне и да ме вземе със себе си.
— Съжалявам, Шон. Доскоро не знаех много за вас тук. Какво се случи, когато дядо се върна? Защо не тръгна с него?
— Тогава вече бяха пораснал. Имах мисия. Не съжалявам, че останах.
— Пат пращаше ли пари?
— Да, пращаше. Редовно. До деня, когато умря. Той беше корав човек, но когато ставаше дума за Ирландия, никога не отказваше.
— Баща ми продължи ли да помага?
— Само на семейството. Младият Майкъл беше миролюбив. Рядко качество. Не успя да ни разбере, а и Пат не го притискаше. А ти? Къде живееш? Имаш ли семейство?
Том сподели всичко за себе си, за дома си в Англия, за годините, прекарани в банките. После му изложи своя проблем, разказа за парите, които беше намерил, за мъжа, който беше отвлякъл жена му, преди Том да го убие, и как сега разбираше, че дните му са преброени. Един ден щяха да се върнат и да го пипнат и макар да не се плаши лесно, наистина се страхува за семейството си. Том призна, че го е страх да остане в Лондон. Но в Америка щеше да е още по-лошо.
— Може би — подсказа той предпазливо — бих могъл да се настаня тук за известно време. Да наема къща.
— Колко пари взе? — попита направо Шон.
— Четиридесет и три милиона долара — отговори Том глуповато усмихнат. — Част от тях принадлежат на Пат. По-голямата част — не.
— И какво направи с парите?
Тъй като добре разбираше, че тук увъртания няма да му помогнат, Том каза истината на чичо си: пет милиона са преведени в Лондон, а тридесет и осем са още в Цюрих.
Шон поиска да разбере как е успял да получи банковата сметка и когато Том му разказа за този победоносен ден в Цюрих, чичо му се засмя.
— Държали са ги на името на Пат? — смая се той.
— По-късно са ги прехвърлили на името на баща ми.
Том обясни и как се беше опитал безуспешно да върне тридесет и седемте милиона. Подтекстът на цялото му изказване беше, че каквото и да направи, ще го убият. Шон попита откъде идват заплахите и Том обясни какво беше научил от Дик Суини за Салазар и прането на пари.
— Как се живее сред тях? — неочаквано попита Шон и допълни, когато забеляза учудения поглед на Том. — Сред англичаните.
— О, те са си наред — отговори той, като се опитваше да прецени дали не бърка. — Жена ми е англичанка.
Шон кимна с разбиране, стана, скръсти ръце на гърба и се вторачи в океана.
— Значи смяташ, че тези хора ще те убият? — попита той небрежно.
— Да — Том вече не се съмняваше.
— И ти ли си миролюбец като баща си?
Когато Шон се обърна, за да го погледне в лицето, Том забеляза, че в големите очи на чичо му не беше останала никаква топлота.
— Не — отговори Том, устоявайки на погледа на чичо си, — не съм. Не съм като татко.
— И аз не мисля, че си, Томас Клейтън. Ти си като нас. Ще направиш каквото трябва и ако се наложи, ще окървавиш ръцете си.
— Искаш да ме попиташ нещо? — каза Том, неуспял да прикрие страха в гласа си.
— Не, казвам ти нещо — избоботи Шон и неочаквано избухна в смях. — Имам намерение да те използвам. Какво ще кажеш? Животът ти в замяна на една услуга?