Том се втренчи онемял в него.
— Сега вече не ти харесвам, чак толкоз, а? — Шон беше престанал да се смее.
— Не — Том се сети за баща си и реши, че няма смисъл да отрича. — Не наистина. Заради начина, по който…
— Май си голям куражлия, щом си дошъл тук да търсиш помощ — прекъсна го Шон, — а после да съдиш за неща, които не разбираш. Да не мислиш, че ще спра тези бандюги с голи приказки?
— Само този път, Шон — помоли се той. — Заради семейството ми? За мен самия не ми пука…
— И за моите грехове също, нали така? — каза Шон в лицето на Том. — Томас Клейтън, погледни зад гърба си и ми кажи какво виждаш.
Том се обърна надолу към вълнистите хълмове. Селото, откъдето бяха дошли, не се виждаше, но в южна посока някъде отвъд него той можа да различи очертанията на голям град. Описа прилежно всичко така, както го виждаше, естествено, без имена, защото не ги знаеше. Когато свърши, Шон заговори:
— Аз никога не поглеждам на изток. И знаеш ли защо?
Том нищо не каза.
— За да съм сигурен, че няма да видя английското знаме, веещо се нагло на вятъра на ирландска земя отвъд тяхната граница! Тази гледка — натъртено каза той, обръщайки лице към Том — не желая да виждам. Тя може да ме убие!
— Шон, но вие спечелихте — умиротворително каза Том. — Формулата на мира за една обединена Ирландия…
— Томас, това са само приказки. Дрън-дрън. Говори се, че нас, ирландците, много ни бива по приказките, но англичаните винаги гледат да имат последната дума. Те са умни и лъжливи.
— Въпреки това смятам, че победихте.
— В Дъблин разправят същото — че сега борбата е политическа и че ще струва повече пари от войната. Но аз вече съм чувал всичко това. Затова ще ти помогна, Томас Клейтън. Ще уредя дребния ти проблем в Ню Йорк.
— Чичо Шон, много съм ти благодарен. Всъщност безкрайно съм ти благодарен.
— Аз ще ти кажа колко трябва да си ми благодарен — старческото лице на Шон беше станало кораво като гранит. — Тъй като тези пари не са твои, ще ги дадеш на моите хора.
— Какво? Всичко?
— Всичко. На Пат това щеше да му хареса. Дааа, и то много.
— А петте милиона, които взех? Казах ти… Използвах ги, за да покрия… — заекна нервно Том.
— Е, просто трябва отново да ги откраднеш. Нали това ти е работата?
— Как… искаш парите?
— Все още ли са в Швейцария?
— Да.
— Тогава ще ги вземем оттам. Ще ти кажа, когато му дойде времето. Предполагам, че междувременно си ги инвестирал, нали? За да изкараш лихви и така нататък?
Том преглътна и потвърди.
— Чудесно. Запази лихвите… заради причинените неприятности! — Шон се изкиска. — За какъв срок си ги вложил?
— Деветдесет дни.
— Значи този въпрос е уреден. След три месеца, считано от днес, ти ще платиш. Докато свършим, неколцина от нашите хора в Лондон ще те пазят. Ти няма да ги виждаш, но те ще бъдат около вас.
— Благодаря ти, Шон, наистина ти благодаря…
Още докато благодареше, Том пресмяташе наум колко ще останат от петте му милиона.
— Грижи се за нашата инвестиция, младежо. И не забравяй, че когато всички те изоставиха, твоята родина ти подаде ръка. Занапред трябва да идваш всяка година. Доведи децата и англичанката. Тогава пак ще говорим. А сега — той се напъна да надвика внезапния порив на вятъра — ще черпиш в кръчмата цялото село, както подобава на добро ирландско момче от Америка. Аз не съм много по сметките, нали разбираш, но си мисля, че лихвата на четиридесет и три милиона долара за три месеца ще ти стигне за някое и друго питие.
В единадесет сутринта пуснаха Суини от затвора. Придружаваше го един от най-добрите английски адвокати по криминални дела, който нарече действията на полицията «блъф». Всички обвинения срещу неговия клиент, уважаван нюйоркски юрист, се основаваха на неубедителни косвени доказателства. Обяснението на Ричард Суини, че е дошъл в Лондон, за да даде съвети на свой клиент, е много по-убедително. Законните или незаконни деяния на клиентите на господин Суини, било на Клейтън, Салазар или който и да е, нямат отношение към обвиненията срещу него. Във всеки случай е направо нелепо да се твърди, че юридическата помощ на престъпник може да се квалифицира като незаконно действие.
— Господин Арчър, ако това беше възможно — заяви авторитетно адвокатът, — то аз самият щях да бъда вкаран в затвора до края на живота си!
След това отправи сериозни заплахи за съдебен процес, който ще бъде заведен срещу полицията, и официален протест, който несъмнено ще бъде отправен от Американското сдружение на адвокатите чрез Форин офис за това въпиещо неуважение към едно от основните граждански права, правото на адвокат, независимо какво престъпление се твърди, че е извършило дадено лице. С уговорката, че действа неофициално, той направи предложение нещата да бъдат отнесени до американски съд. След като неговият клиент не иска нищо друго, освен да си иде у дома, ненужното раздухване на нещата може да бъде избегнато, като му се разреши да направи точно това.