— Сигурно си чул трагичната нови за нашия добър приятел в Южна Америка — внимателно започна Салазар.
— Да, случилото се дълбоко ме натъжи.
Тъга на стойност седемдесет и един милиона, помисли си Перача.
— Нетърпящият отлагане въпрос е — продължи той — какво ще правим с активите?
Шпеер се замисли. Трябваше да се досети. Откакто научи за смъртта на Моралес, той беше предприел стъпки, за да се приспособи към новите обстоятелства. Енрике Шпеер вече не беше начинаещ в управлението на парите на един богаташ. Днес Хайнрих Шпеер е богат благодарение на една прищявка на съдбата, която поставяше неговото бъдеще в съвсем различна светлина.
— Имам нареждания, няма какво повече да добавя.
— Енрике, не се ебавай с мен! — избухна Салазар. — Ще си ги поделим. Това трябва да направим. Цялата сума.
— Имаш ли някакво предложение за съотношението?
Салазар се успокои малко. Така беше по-добре.
— Е, ти си адвокатът. Мисли за станалото като за попечителство. Сякаш ще обсъждаме бъдещето на дете. Детето е… да речем на осемнадесет месеца? Аз съм бащата, който го гледа, откакто се роди. Ти имаше само… право да го посещаваш. Мисля, че осемдесет на двадесет е повече от щедро.
— На теб осемдесет, а на мен двадесет? — зададе реторичен въпрос Шпеер и направи отвратена физиономия.
— Е, приятелю, аз съм щедър човек. Ще получиш… двадесет и пет. — Ако каже още една думичка, ще го убия, помисли си Салазар.
— Да погледнем нещата от другата страна — отбеляза Шпеер с желязна германска логика. — В момента детето е извън страната. Мисли за мен като майката, която го държи за ръчичка. Това е лош сценарий за баща, който иска да стане опекун.
— Да, ти наистина си майката! — изригна Салазар. — Най-гадният кучи син на всички времена! Скоро ще получиш новини от мен. Ще ти откъсна задника, педал нещастен! — Перача стовари слушалката върху вилката и запрати самия телефон в стената.
Трясъкът избухна в слушалките на агента на АБН в съседната сграда, който с рязко движение ги хвърли от главата си и изруга заради болката в тъпанчетата.
— Мамка му! Мамка му! — развика се Джо толкова силно, че охраната му се втурна в кабинета. — Нима целият свят е полудял?
Тази седмица Еймън Суини щеше да празнува своя деветдесет и пети рожден ден. Вместо това трябваше да погребе своя най-голям син. Старецът седеше неподвижно на креслото си. Краката му до скута бяха завити с меко карирано одеяло. Не внимаваше в приглушените разговори пред вратата. В голялата къща в гористата Уестчестър каунти имаше бдение, на което щеше да се изреди целият ирландски Ню Йорк. Еймън реши да остане сам в кабинета си и да приема опечалените един по един. Той обичаше своя Ричард и никога не се бе съмнявал, че Господ ще прибере първо него, бащата, и ще му спести тази нечовешка болка. Не че Еймън Суини не знаеше какво е отмъщение, но в неговия кръстоносен поход винаги беше имало причина, надвишаваща отделния човек. Историята със Салазар беше само лична и този факт усилваше скръбта на стареца.
Следващият посетител беше млад мъж. На външен вид беше силен и грубоват. Личеше, че в костюм изпитва неудобството на човек, който обикновено не слага подобна дреха. Влезе тихо и леко затвори вратата, след това се приближи и приклекна, хващайки неподвижната лява ръка на Суини в своите корави длани.
— Нося съболезнования от Донегал, сър — каза той с ясно доловимия акцент на Западен Белфаст. — И едно съобщение от командир Шон.
— Шон ли те изпрати? — попита Еймън, вдигна глава и изведнъж се загледа с интерес в младежа. — Как е той? Как е семейството му?
— Добре са, слава на Бога.
— Как се казваш, синко?
— Риордан Мърфи, сър, от…
— А съобщението?
Младият мъж предаде каквото му бе наредено.
Суини го изслуша внимателно, защото, макар и да беше в толкова напреднала възраст, главата му още беше наред. След това отново го обхвана скръб, която пролича в гласа му, когато заговори.
— Кажи на Шон, че му благодаря от все сърце. Ще направиш това за мене, нали, Рори?
— Да, господине.
— Но също така му кажи, че няма да рискувам никаква част от моята организация за бъдещо разчистване на лични сметки.
— О, шефе, това не е лично — спокойно заяви Мърфи. — За каузата е. — И после обясни защо.
Еймън Суини се преобрази като по магия й годините сякаш нямаха значение. Той се усмихна и седна изправен.
Рори Мърфи, ти ще направиш две неща за мен — каза той с възвърнати сили. — Първо, отвори онзи шкаф и ми налей едно голямо уиски. След това влез там — и той кимна към приемната, — намери Даниъл О'Донъл сред скърбящите и ми го доведи.