В неделя се обади на Ленгланд.
— Ще те върнат? — попита Джеф невярващо. — Слава Богу! Боже, Том, нямаш представа какво означава това за мен. Съжалявам. Не съм в твоята категория и наистина си помислих…
— Успокой се, Джеф — отговори добродушно Том, — няма нищо. Но си дръж устата, докато не го обявят официално. Освен това сме с един милион и половина в плюс…
— Знам — потвърди оживено Ленгланд, — постоянно следя курса. Не мога да повярвам…
— Изслушай ме — прекъсна го Том и му довери, че е спечелил двадесет и четири милиона долара за банката, като добави поверително, че лирата непременно ще падне до 2.40.
— Сигурен ли си?
Том долови страха, който пропълзя отново в гласа на Джеф.
— Напълно — отговори той уверено. — Затова ще те помоля за една услуга и на двама ни.
От другата страна настъпи мълчание.
Том отчетливо си представяше как Ленгланд се гърчи от безпокойство, осъзнавайки едновременно, че беше предал своя приятел, който му прости, и че «услугата» може отново да отвори дверите на ада.
— Какво искаш? — най-накрая попита Джеф, засрамен от собственото си малодушие.
— За каква сума можеш да сключваш фючърси? — попита Клейтън със спокоен, но решителен глас и след малка преднамерена пауза продължи: — Имам предвид за банката.
— О, банката! — Ленгланд направо изпръхтя от облекчение. — За петдесет-шестдесет милиона долара. За какво става дума?
— Сключи сделката чрез «Юнайтед кредит банк».
— ЮКБ? — в гласа на Ленгланд прозвуча изненада, а след това тревога:
— Обикновено не… Искам да кажа, че аз винаги използвам Креди суис фърст Бостън…
— Знам, Джеф, знам — прекъсна го нетърпеливо Том. — Както ти казах, става дума за услуга. Нали шейсет милиона са ти разрешени и можеш да сключиш сделка с ЮКБ?
— Да, Том, така е.
— Добре, тогава го направи. След това ще бъдем квит за милионите, които рискувах за нас двамата.
Следващият му разговор беше с Ню Йорк. Първо опита на домашния телефон, защото беше неработен ден, но никой не вдигна. Откри своя приятел и колега в офиса му. След като си размениха любезности и решиха скоро да се видят, Том зададе въпроса си.
— Не — отговори Хоровиц. — Защо? Трябва ли?
— Теб питам — Том престорено се засмя. — Тук от петък се носят слухове. Помислих си, че може би знаеш дали някой от големите играчи на пазара разпродава лири стерлинги.
— Това е ново за мен. Ще поразпитам. Мога ли да те цитирам?
— Моля те, Мел, недей — настоя Том. — Ако е вярно, утре ще трябва да сключа голяма сделка и… нали разбираш.
— Не се притеснявай, ще ти звънна, ако науча нещо. Благодаря ти.
В понеделник сутринта, след като се прибра в Лондон, Том се обади на Акерман. Швейцарецът беше внимателен, защото изпитваше уважение към човек, способен да спечели над два милиона долара за един месец.
— Господин Акерман, искам отново къса сделка със стерлингите — каза той небрежно.
— Разбира се, господин Клейтън. Отново двадесет милиона лири? — попита банкерът.
Той изживяваше швейцарската разновидност на тръпката. Този клиент, чиято сметка едва не съсипа кариерата му, се оказа истинска благодат. Сега Акерман имаше заповед, предадена му лично от д-р Грубер, да докладва направо на д-р Улм. Това беше едно от онези въодушевяващи преживявания, които човек рядко изпитва в работата си: излизаше целеустремено от кабинета и казваше на секретарката със силен и ясен глас:
— През следващия половин час ще бъда при д-р Улм.
— Цифрата, която ми се върти из главата, е двеста милиона стерлинги.
Том чу как Акерман си пое шумно дъх, сякаш го бяха ударили с чук в слънчевия сплит.
— Господин Клейтън, при нас имате само четиридесет милиона.
Том се усмихна на това «само». Сякаш банков мениджър мъмри някой студент по финанси, че е излязъл на червено в края на месеца.
— Как предлагате да покриете остатъка?
— Господин Акерман, смятам, че можете да си ги вземете от маржа. Ако лирата се качи над 2.70, ще вземете моите четиридесет милиона, за да покриете загубите, а остатъка ще ми изплатите.
— Господин Клейтън, ще се наложи да поискам разрешение — каза много сериозно швейцарецът, но Том беше очаквал точно такава реакция.
— Разбира се, няма проблем. Нека обаче изясним нещо. Аз бих могъл да възложа сделката на клона на моята банка в Цюрих, но естествено в такъв случай ще се наложи да преместя сметката си при тях. Очаквам вашия отговор след тридесет минути. Достатъчно ли е това време?
— Да, господин Клейтън, достатъчно е. Мога ли да ви звънна в банката?