Когато чу за смъртта на Салазар, той се разтрепери неконтролируемо. Трябваше му известно време, за да възприеме новите обстоятелства, но истината беше, че се превърна в един много богат човек. Професионалистите, на които беше наредил да разпродадат активите на Моралес, притежавани понастоящем от него самия, работеха с удовлетворителна бързина. Държавните ценни книжа, акциите и срочните влогове бяха лесни за ликвидиране, но недвижимите имоти щяха да отнемат повече време и това беше разбираемо. Той не искаше да рискува, затова нареди на адвокатите да приемат и по-ниски цени, ако се наложи, като се позова на други възможности за инвестиции, които го карат да бърза. Чековете започнаха да пристигат един по един — все платежни нареждания от водещите банки на Америка.
През ноември Шпеер се срещна в Мюнхен с високопоставени служители на «Дрезднер» банк. Обясни им, че след дълги години, прекарани отвъд океана, където е успял да спечели значително богатство в двете Америки, сега разпродава активите си и възнамерява да се върне у дома. Разполага с около петдесет милиона долара в брой за добри и сигурни дългосрочни инвестиции. Възложи им да потърсят подобна възможност, като изрази предпочитание към застраховането, корабоплаването или финансите. След тридесет дни банкерите се свързаха с него и му предложиха възможност, която се явява веднъж в живота и е подходяща за забележителен и способен господин като него.
Той се спря край Нойес ратхаус и се загледа във високата готическа кула на кметството. Оставаха две минути до дванадесет. Ще почака точно до минутата. Камбанен звън изпълни площада и Шпеер изпита удоволствие от възторжените лица на чужденците, които се наслаждаваха на мелодията. Продължи с бавни крачки надолу по «Бергенщрасе» към Алтерхоф. Дворът на стария замък беше оазис на спокойствието, озвучено само от плискането на фонтаните. За миг Шпеер изпита чувството, че графовете Вителебах, властвали през тринадесети век, още си бяха у дома. Мина под арката и покрай монетния двор, за да излезе на оживената «Максимилиан щрасе». Там зави надясно. Мислите му се върнаха в далечната Коста Рика.
Беше оставил своя способен и трудолюбив младши партньор да се грижи за делата на кантората. Бизнесът там ще преуспее под неговото ръководство. Шпеер беше го посъветвал да продължи да ухажва големите южноамерикански пари, но да стои настрана от Колумбия. Контрабандни пари, незаконни сделки — да, но повече никакви наркотици. Шпеер възнамеряваше да се връща от време на време, за да се наслаждава на слънцето и да се позабавлява с веселите момичета. Може би, когато се умори от дългите зими, но не и сега. Сега един нов живот, с който баща му би се гордял, очакваше Хайнрих Шпеер в Бавария.
Той мина край извисяващите се в небето коринтски колони на операта, зави наляво към побелелия от сняг «Марщалплац» и доближи до №7, като пулсът му се учестяваше с всяка измината крачка. Спря отвън и вдигна поглед към фасадата, наслаждавайки се на мига и на малкия безупречно стилен вход на «Хубер банк».
Хубер старши, който седеше начело на масата, се изправи, за да поздрави доктор Шпеер. Останалите трима директори, също в напреднала възраст, както и адвокатите на двете страни, го поздравиха на свой ред с голямо уважение. Днешната среща беше просто формалност.
Един от предците на фамилията, Йоахим Хубер, беше основал частната банка през 1622 г. През вековете неговите наследници я бяха управлявали грижливо. Финансираха търговци в Брюксел и Венеция, събираха средства за безбройните войни и с течение на времето си осигуриха уважавана клиентела. Днес обаче банката беше просто трезор на баварските благородници. Почти нищо не беше останало от миналото й величие. По време на последната война много от клиентите на Хубер изчезнаха през комините на Дахау.
Фридрих Хубер беше останал ерген до есента на своя живот и едва наскоро се ожени за по-млада жена, обедняла шейсетгодишна наследница на прочут род. Барон Фреди искаше да прекара остатъка от живота си без задължения, наслаждавайки се на вкуса на закъснялата си любов под слънчевите лъчи в къщата на Ривиерата, която подари на съпругата си за сватбата. Стойността на банката в най-добрия случай не надминаваше тридесет и пет милиона, но доброто й име също имаше цена. Д-р Шпеер предложи петдесет милиона и барон Хубер ги прие с благодарност, като в главата му се въртяха мисли за Кап Фера.