Паролите за достъп до системата бяха отменени, документите за прекратяване на договора, служебната бележка за доходите и данъчната декларация, вноските за пенсионния фонд — всичко това щеше да се обработи автоматично. Когато шампанското беше изпито и Гринхолм си тръгна от храма на Мамона за заслужена почивка, Томас Клейтън вече беше история.
Малко по-рано същата вечер Ектор Перес видя как Том излиза от банката точно след като си беше подал оставката. Кубинецът следеше Клейтън вече от седмица, но досега навиците на мишената объркваха неговите планове. Том се движеше из Уест енд главно с таксита, като колата винаги го взимаше от входа на къщата и го оставяше там, където отиваше: пред някой ресторант или магазин, и Перес нямаше възможност да нападне. Убиецът търсеше или напълно усамотено, или гъмжащо от хора място. Досега Том не му беше осигурил такава позиция.
В дните, когато Том отиваше в Ситито, той се качваше на метрото. Перес стигна до заключението, че това е най-добрата възможност, особено в пиковите часове, когато тълпата е многобройна, а влакчетата претъпкани.
Когато пристигна в Лондон, Перес тръгна да пазарува и скоро откри търсеното в един магазин близо до «Пикадили съркъс», където се продаваха всякакви спортни оръжия: въздушни пистолети, пушки, лъкове и невероятен асортимент от ловджийски ножове. Перес си избра осемнадесетсантиметрова кама от толедска стомана, здрава и лека. От друго място си купи професионално точило и през вечерите, седнал в хотела си и потънал в мечти как ще се върне в Куба, той търпеливо точеше двуострото оръжие, докато не стана остро като бръснач, а върхът му можеше да влезе в ухото на игла. След това изпили два жлеба близо до ръкохватката, докато острието там не изтъня достатъчно за целта му. Всеки ден, докато търсеше възможност да нападне, той носеше камата в джоба, пъхната в импровизирана от вестник и безцветни лепенки кания. Понеделник, вторник, сряда — седмицата отминаваше без никаква промяна. Всеки ден, когато Клейтън излизаше и влизаше в къщата си в «Кенсингтън», Перес търпеливо го следваше. Но днес моментът беше подходящ. Том излезе от банката в пет и двадесет и се смеси с тълпата в Ситито.
Перес влезе в метрото на «Банк стейшън» само на няколко крачки след него. Беше забелязал, че Клейтън винаги изчаква застанал назад, когато влакчето влизаше в станцията. Пропускаше хората да се качат и едва тогава се влизаше, по възможност последен. Освен това Перес забеляза, че хората, които слизат от вагоните, тръгват право към ескалаторите. Никой не поглеждаше назад. Щеше да забие ножа право в гърба на Клейтън вдясно от гръбначния стълб под такъв ъгъл, че да прониже дробовете и сърцето, след това ще го блъсне във влака, ще отчупи ръкохватката и докато вратите се затварят, ще се дръпне назад. Мотрисата ще измине половината път до следващата спирка, преди натъпканите като сардели хора да забележат, че човекът до вратата е мъртъв.
Платформата беше достатъчно оживена, когато Перес застана зад Том в очакване влакчето да навлезе в спирката. Когато то спря на място, вратите се отвориха със съскане и чакащите с неохота оставиха място за пристигащите пътници да слязат. Перес зае позиция, извади камата и стисна с две ръце дръжката и канията зад гърба си. Когато мъжът пред Клейтън се качи във вагона, Перес свали хартиената кания и я остави да падне на пода, след това застана така, че почти докосваше Клейтън, леко изнесе дясната би ръка назад и насочи острието под желания ъгъл. Той леко блъсна Том с дясното си рамо, както беше нормално в най-оживените часове, избра точното място за удара и стегна мускули, за да го нанесе.
Но ръката му не помръдна. Погледна я невярващо и направи усилие да я насочи напред, когато отровата подейства докрай и зрението му се замъгли. Точно преди да умре, на Перес се стори, че някой скочи във влака, минавайки покрай него.
Риордан Мърфи се хвърли във вагона точно преди вратите да се затворят. Той внимателно пъхна спринцовката с кураре надолу с иглата в десния си джоб, който беше изолиран с алуминий. След това застана неподвижно, а лицето му се озова на няколко сантиметра от Клейтъновото, но Том не осъзнаваше, че Мърфи току-що му е спасил живота.
В продължение на почти пет месеца ирландецът беше следил Клейтън с екип от петима души.
— Пазете го до 2 март — беше заповядал Шон. — Тогава или ще го оставите и ще се приберете у дома, или ще трябва да го убиеш. Ще ти съобщя навреме.