— Господин Акерман — Том се обърна към очевидно по-старшия, — трябва да разберете, че съм тук в качеството си на частно лице. — Като посочи визитката, която домакинът му беше оставил на масата, добави: — И по никакъв начин не представлявам своите работодатели.
— Естествено — отговори Акерман.
— Бих искал да открия две сметки — една депозитна и една текуща, и двете в долари.
— Господин Клейтън, това анонимни сметки ли ще бъдат? — попита Акерман, имайки предвид сметките без име на притежател, заради които швейцарските банки бяха прословути.
Сметката имаше номер, известен само на банката и на нейния собственик. Истинското име на последния се съхраняваше в трезор, до който имаха достъп само двама избрани управители.
— Не, и двете сметки ще бъдат на мое име — отговори Клейтън, наблюдавайки със задоволство как двамата банкери кимат одобрително. След това продължи добре отрепетираната си реч: — Както знаете, аз съм гражданин на САЩ. Сигурен съм, че знаете и това, че като такъв съм задължен да декларирам всички свои активи по света и ежегодно да попълвам данъчна декларация за всичките си доходи. Или с други думи да платя на Съединените щати данък върху пълните приходи, независимо откъде са получени.
— Точно така, господин Клейтън. Това е цената на американското гражданство.
— С което се гордея, господа. Поради това банковата тайна, макар че високо оценявам включването й в швейцарския банков закон, за мен е без значение. Дискретността и доброто и резултатно управление са двете качества, с които вашата институция е известна. Те са и причината днес да съм тук при вас.
— Много мило от ваша страна, господин Клейтън. А сега, преди да се заемем с обсъждането на суми и лихви, можем ли да попитаме, разбира се под строга тайна, какъв ще бъде източникът на средствата, които възнамерявате да ни поверите?
Стандартен въпрос, помисли си Том. Отговорът ще бъде надлежно записан, така че банката да няма неприятности. Те наистина ли очакват, че типове като Сани Абача* ще влязат с десет милиона долара в брой и ще си признаят, че са от ограбването на нигерийския петрол?
[* Сани Абача — нигерийски мюсюлманин и военен диктатор, прочул се с обесването на Кен Сароуива, активист в борбата на местното население срещу петролните компании. — Б.пр.]
— Разбира се. Баща ми почина преди няколко дни. Като основно облагодетелствано лице в неговото завещание аз получих едно значително наследство.
— Господин Клейтън, моля да приемете нашите съболезнования — намеси се Акерман с възможно най-погребалния тон, последван уважително от Аликона.
— Благодаря. Част от това наследство под формата на недвижим имот и малко пари в брой са в Ню Йорк и в обозримо бъдеще ще си останат там. Обаче една значителна част от него е тук в… — точно се готвеше да каже Швейцария, но реши, че е по-добре да го каже по друг начин — Европа и това е… — той се поколеба леко, за да постигне по-голямо въздействие — сумата, която искам да поверя на вас.
Акерман остана безучастен.
— За каква сума говорим, господин Клейтън? — попита той, след като остави химикалката си върху тефтерчето и избегна погледа на Том.
В швейцарската броня се беше появила първата пукнатина.
— А, сумата — повтори Том думите му, леко повишавайки глас, — аз очаквах вие, господа, да можете да ми я назовете.
Хуго Аликона погледна Клейтън, после своя началник и след това отново американеца. Явно беше объркан.
— Господин Клейтън, бихте ли обяснили — сериозно помоли Акерман.
— Господин Акерман, моето семейство отдавна държи парите си при вас. Фактически през по-голямата част от този век. Сега тези средства са мои. Искам да бъдат прехвърлени в сметките, които желая да откриете на мое име.
— Разбирам. Естествено ще ми трябват подробностите за тези сметки.
Клейтън извади един лист, изписан на машина, и го подаде на Акерман.
— Сметката е открита от моя дядо Патрик Клейтън. Трите имена, адрес, номер на сметката — всичко е там. В момента не мога да кажа кога точно е открита, но съм сигурен, че имате тази информация. Предполагам около 1940 г.
— Господин Клейтън, естествено нито аз, нито господин Аликона можем да знаем нещо за тази сметка…
— Разбира се.
— А ако тази сметка съществува, трябва да знаете, че тя се управлява по швейцарския закон. Не искам да ви обидя, но ръцете ми са вързани. Трябва да спазвам процедурите.
— Не бих искал нещо друго. Това ще ми бъде от полза, след като възнамерявам да оставя парите при вас. — Том подчерта тази последна част и проследи как я възприемат двамата мъже. — Що се отнася до процедурите, ще ви помоля да ми ги обясните.